Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 5

Кадгар също бе потънал в мисли и не забелязваше загрижения поглед на спътника си. Младият-стар магьосник се беше вглъбил в себе си, а мислите му се въртяха около същите неща. Той отново преживяваше битката в Каразан и онова ужасно болезнено чувство, когато Медив изтръгна от него както магията му, така и младостта му. Магията се завърна и в много отношения бе дори по-силна от преди, но младостта му бе безвъзвратно загубена, отнета преждевременно. Сега той беше старец или поне външно. Той все още се радваше на цветущо здраве, а също и издръжливост, сила и бързина, но по лицето си имаше бръчки, очите му бяха хлътнали, а косата и едва наболата му брада — чисто бели. Макар само на деветнайсет, Кадгар знаеше, че изглежда поне тройно по-стар. Изглеждаше като мъжа от видението си, по-старата версия, която бе видял в битка посредством магията в кулата на Медив. Старият мъж, който някой ден щеше да загине под странното червено слънце много далеч от дома.

Кадгар анализираше емоциите, които смъртта на Медив породи у него. Учителят му се оказа въплъщение на злото, виновникът за нахлуването на Ордата в този свят. И всъщност не беше точно така. Медив бе погълнат от Саргерас — титанът, когото майка му бе победила преди хиляди години. Но Саргерас не загинал. Той загубил тялото си и се скрил в утробата на Ейгуин, втъкавайки се в неродения й син. Медив не е бил отговорен за действията си и предсмъртните му слова към Кадгар разкриха истината, че магът всъщност се е борил със злото в себе си години наред, а може би и цял живот. Кадгар дори бе срещнал странна призрачна форма на мъртвия си господар скоро след като погреба тялото му. Тогава Медив му каза, че е от бъдещето, в което най-накрая е свободен от покварата на Саргерас. Благодарение на самия Кадгар.

Как точно трябваше да се чувства сега? Трябваше ли да тъгува заради смъртта на господаря си? Имаше моменти, в които много му се възхищаваше и определено светът бе загубил много от смъртта му. Трябваше ли да се гордее с ролята, която бе изиграл за освобождаването на човека и отблъскването на Саргерас от този свят, може би завинаги? Трябваше ли да се гневи, че Медив го няма, не само за него, но и за всички останали? Или трябваше да се диви на подвига на един човек, който бе успял да устоява на подобен титан толкова дълго време?

Кадгар не можеше да реши. В ума му, както и в сърцето му, бушуваше вихър. А имаше и още неща, които го терзаеха. Магьосникът си беше у дома. Или поне в родната си земя, отново в Лордерон. Но не се чувстваше по начина, по който очакваше. Когато замина по повелята на предишните си учители в Даларан, за да стане чирак на Медив, Кадгар не очакваше да се върне, преди да е получил ранг на магьосник. Имаше намерение да се завърне, яздейки грифон, както Медив го беше научил, и да се приземи на върха на Виолетовата цитадела, за да може всички негови учители и другари да се удивят от успеха му. Вместо това, сега яздеше кон за оран до бившия първи рицар на Стормуинд, водейки група клетници, за да говори с краля за спасението на света. Кадгар едва не се засмя. Е, поне щяха да бъдат зрелищна гледка. Това бе нещо, което старите му учители и другари щяха да оценят.