Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 6

— Какво ще правим, когато стигнем града? — попита той Лотар, нарушавайки унеса му.

Спътникът ми бързо се съвзе и се обърна към него с обезоръжаващите си сини очи, които ясно изразяваха емоциите му, но умело прикриваха острия му ум.

— Ще говорим с краля — отговори кратко и ясно Лотар.

Той погледна към младежа, който мълчаливо яздеше до тях, после се присегна към дръжката на огромния си меч, чиито скъпоценни камъни и позлата проблясваха на следобедното слънце.

— Стормуинд може да е изгубен, но Вариан все още е негов принц, а аз — негов защитник. Срещал съм се с Теренас за кратко и преди доста години, но той сигурно ще ме познае. Със сигурност ще познае Вариан, а и вестоносецът ще е предупредил за идването ни. Не може да ни откаже среща. Ще му кажем какво се случи и какво трябва да направим.

— И какво точно трябва да направим? — попита Кадгар, макар че вече знаеше.

— Трябва да свикаме владетелите на тези земи — отговори Лотар, както и очакваше Кадгар. — Трябва да ги принудим да осъзнаят опасността. Никоя нация не може да се изправи самостоятелно срещу Ордата. Собственото ми кралство опита и сега го няма. Не трябва да позволяваме същото да се случи тук. Хората трябва да се обединят и да се борят!

Той стисна здраво юздите и Кадгар отново видя силния воин, който водеше армията на Стормуинд и поддържаше мира по границите на кралството толкова много години.

— Да се надяваме, че ще ни послушат — каза спокойно Кадгар. — За доброто на всички ни.

— Ще ни послушат — увери го Лотар. — Трябва!

Никой от двамата не каза какво всъщност си мисли. Те бяха видели с очите си мощта на Ордата. Ако нациите не се обединят, ако управниците им откажат да разберат опасността, това щеше да доведе до гибелта им. И Ордата щеше да помете тази земя също както Стормуинд, оставяйки след себе си… нищо.

Втори пролог

Тъмна фигура стоеше на високата кула и оглеждаше света долу. От това място можеше да види целия град и покрайнините му. Всичко бе покрито в завихрен мрак, променящ се мрак — вълна, която помиташе земята, поглъщаше сградите и оставяше след себе си руини. Фигурата само наблюдаваше.

Висок, здрав и мускулест, той стоеше неподвижно до каменния връх, а острият му поглед попиваше случващото се долу. Дълга тъмна коса, сплетена на плитки, падаше около изваяното му лице, а висулките по краищата им от време на време докосваха дългите бивници, стърчащи от долната му челюст. Обляна от слънчева светлина, кожата му блестеше със смарагдов оттенък и допълваше блясъка от многото трофеи и медальони, окичени на врата му и по широката му гръд. Гърдите, раменете и краката му бяха покрити от тежки, поочукани брони, които проблясваха в черно навсякъде, с изключение на тежките бронзови свръзки, а позлатените им краища свидетелстваха за висок ранг.