Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 157

Смъртта на Лотар шокира всички, но освен това ги и мотивира. Сега, макар и уморени, мъжете бяха фокусирани, готови и устремени. Всички те бяха приели тежко загубата на командира си и изглеждаха решени да отмъстят за нея. И всички приеха Туралиън да заеме мястото му, особено онези, които го бяха последвали до Куел’Талас и обратно.

Преходът през блатата беше тежък и неприятен, но освен някое и друго промърморване, никой не се оплаква. Разузнавачите им не изпускаха орките от очи и непрекъснато докладваха, позволявайки на войските на Алианса да напредват бавно, без да се опасяват, че могат да се отклонят от целта си. Сред оцелелите орки цареше безпорядък. Всички те се движеха в една посока, но не маршируваха заедно, а просто тичаха или вървяха със своя ритъм до неколцина спътници. Туралиън се надяваше това да не се промени. Той предполагаше, че военачалникът на Ордата, онзи Дуумхамър, е оставил войски и лейтенант, които да пазят портала. Ако този водач се окажеше достатъчно силен, можеше отново да поведе победените орки в яростна битка, заедно с поверените му воини. Туралиън беше предупредил лейтенантите си да държат хората си нащрек, в пълна готовност. Не биваше да допускат, че им предстои по-лесна битка, защото това можеше да коства живота на всички.

Те прекараха още една седмица в блатата, преди накрая да достигнат до едно място, наречено Блек Морас. Но тук ги чакаше изненада, дори за Кадгар.

— Не разбирам — каза магьосникът и клекна да огледа земята. — Всичко тук трябваше да е блато! Трябваше да е същото, като това, през което газихме досега — влажно, мръсно и смрадливо.

Той потупа червената каменна плоча пред себе си и се намръщи.

— Това определено не е както трябва.

— Изглежда почти вулканично — каза Бран Бронзбиърд, който стоеше до него.

Джуджетата бяха настояли да ги придружат и Туралиън се радваше както на бойния им опит, така и на компанията им. Той хареса двамата братя, които имаха грубовато, но добро настроение и показваха вкус към добрия бой, хубавата бира и красивите жени. Бран определено беше по-ученият от двамата и Кадгар прекара с него няколко вечери в обсъждане на странни текстове, докато останалите си говореха за по-ненаучни неща. Всички джуджета от Айрънфордж бяха експерти по скали и скъпоценни камъни и това, че Бран не можа да разпознае камъка под краката им, бе, меко казано, смущаващо.

— Но не познавам огън, който би могъл да направи нещо такова — допълни той, остъргвайки го с тъпия си нокът. — Или поне не в такъв мащаб.

Червената каменна плоча се простираше докъдето им стигаше погледът.

— Никога не съм виждал подобно нещо.

— За съжаление, аз съм — каза Кадгар и се изправи. — Но не в този свят.

Той замълча и нещо в изражението му показа на другите, че не желае да дава повече обяснения. Мурадин все пак понечи да попита нещо, но брат му го сръчка.

— Знайш ли к’во значи името ти на джуджешкия език, момко? — попита го Бран. — Означава „доверие“.

Магьосникът кимна.

— Ний ти вярваме, момко. Ше ни кажеш, кат’ си готов.