Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 151

Небето тук както винаги беше покрито с облаци и сажди и хвърляше тежки сенки и окървавена светлина навсякъде. Но не и сега. Облаците се разсеяха и от небето се спусна чист слънчев лъч, който обля Утър, докато напредваше сред събралата се Орда. Паладинът се превърна във фигура от чиста светлина — величествена и ужасяваща, а всеки негов удар разбиваше орките от ляво и дясно.

Другите паладини го последваха, облени от неговата светлина. Орденът на Сребърната ръка се беше разраснал през последните няколко месеца и сега наброяваше дванадесет мъже под командването на Утър, без да се брои Туралиън. Тази дузина се хвърли в битката, чуковете и мечовете им заблестяха от вярата им и останалите войници на Алианса отстъпиха, за да им осигурят повече пространство.

Орките се обърнаха и се изправиха срещу новите си противници. Битката беше жестока — диваци срещу фанатици, татуировки и пиърсинг срещу блестяща броня. Но орките бяха достатъчно силни и обезумели, за да не усещат болка. Паладините бяха изпълнени с праведна ярост и силата на вярата си, а светлите им аури принуждаваха повечето орки при атака да се извръщат настрани. С това предимство паладините успяха да обградят орките и да ги посекат един по един.

— Добра работа — каза Лотар и в същия миг при него пристигна друг караул.

„Какво сега?“, зачуди се Лотар. „Още една атака?“

— Още една атака! — извика войникът, повтаряйки мисълта му. — Този път на запад!

— Проклети да са! — измърмори Лотар, пришпори отново коня си и пое в указаната посока.

Трябваше да им се признае, че са хитри. Той не очакваше атака и хората му не бяха подготвени. Повечето се бяха успокоили, разчитайки на дълга бавна обсада и някои дори бяха свалили броните си, въпреки че им бе наредено да стоят нащрек. И сега си плащаха за грешката. Ако орките успееха да пробият достатъчно редиците им с внезапните си атаки, можеха да продължат и да избягат в планината. Това щеше да им отнеме месеци, дори години да ги проследят всичките, а това щеше да даде на Ордата достатъчно време да се възстанови и да поднови марша си. Лотар не можеше да го позволи.

Той се хвърли в следващата битка, прегазвайки един орк, който не се отмести от пътя му и после обърна коня си и спря, за да огледа положението. Тази атака беше доста по-мощна от предишната, орките бяха поне шейсет, ако не и повече. А още по-страшни бяха шестимата огри точно в средата. Те се биеха яростно, а не нехайно, както последните нападатели, и проявяваха повече тактика.

Особено гигантският орк в средата, чиято дълга и сплетена на плитки коса танцуваше около него, когато замахваше наляво-надясно с огромния си черен чук, разбивайки силите на Алианса с всеки удар. Имаше нещо в него, което удиви Лотар — начинът, по който се движи — бързо, но внимателно, дори грациозно, въпреки тежката си черна броня. И той разбра, че това е водачът на орките. Лотар поведе коня си към битката и тогава гигантът вдигна очи и погледна точно към него. Това не бяха онези светещи червени очи, които Лотар бе свикал да вижда у противниците си — тези бяха сиви и поразително интелигентни. И леко се втренчиха, сякаш разпознаха нещо.