Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 149

— Какво ще правим? — попита Тарбек, пристъпвайки зад него. — Вече нямаме достатъчно хора, за да ги отблъснем.

Дуумхамър го изгледа толкова гневно, че заместникът му отстъпи назад. Наистина сега орките бяха по-малко и не можеха да покрият цялата земя. Но все още бяха орки, в името на предците!

— Какво ще правим ли? — изсъска той на лейтенанта си, смъквайки чука от гърба си. — Ще се бием, разбира се!

Дуумхамър се извърна от разтреперания Тарбек и пристъпи към ръба.

— Чуйте ме, хора мои! — изрева той, вдигайки високо чука си.

Някои се обърнаха, но не всички и това го подразни. Той стовари яростно чука си върху скалата и отекналият звук моментално привлече вниманието на цялата Орда.

— Чуйте ме! — извика отново той. — Знам, че претърпяхме погром и беди, и числеността ни значително намаля! Знам, че предателството на Гул’дан ни коства твърде много! Но ние все още сме орки! Все още сме Орда! И стъпките ни ще разтресат този свят!

От воините долу се възнесоха радостни викове, но те бяха слаби и откъслечни.

— Човеците са ни проследили до тук — продължи той, изплювайки всяка дума, като погнусен… и всъщност наистина беше. — Решили са, че са ни победили! Решили са, че сме дошли тук, бягайки от мощта им, като куче, което бяга от господаря си! Но те грешат!

Той отново вдигна чука си.

— Ние дойдохме тук, защото това е нашето укрепление, нашето сигурно място. Дойдохме тук, защото можем отново да се излеем и да покрием цялата земя. Дойдохме тук, за да се обърнем срещу тях и да ги накараме отново да затреперят от името ни!

Този път виковете бяха по-силни и Дуумхамър ги остави да ликуват. Воините му стояха и размахваха оръжия, и той почувства как отново се съвземат. Много добре.

— Няма да ги чакаме да дойдат при нас! — заяви той. — Няма да си седим тук и да им позволим да диктуват хода на битката! Не, ние сме орки! Ние сме Ордата! Ние ще отнесем битката при тях, а те ще съжалят, че са ни последвали до тук! И когато ги разгромим, ще потъпчем труповете им и отново ще завладеем земите им!

Той хвана чука си с две ръце и го размаха над главата си. Сега възгласите разтърсиха скалите и самия камък под краката му. Дуумхамър усети как по лицето му се прокрадва усмивка и се отдаде на радостното чувство. Това бяха неговите хора! Те нямаше да се предадат с хленчене и молби. Ако загинеха, щяха да го направят в битка и с окървавени ръце.

— Подготви хората от клана ни — заповяда той на сепнатия Тарбек. — Елитните ми стражи и аз ще поведем атаката. Останалата част от Ордата ще ни последва.

Дуумхамър се обърна и се вгледа в едрите фигури, които стояха в сенките и чакаха. Всеки един от тях се изправи и кимна, срещайки погледа му, а Дуумхамър им кимна на свой ред. Това бяха елитните му стражи и всички те бяха огри.