Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 148

— Но можем да го направим — изненада го с думите си Туралиън. — Разполагаме с числеността и уменията да ги победим.

Лотар му се усмихна.

— Да, можем да го направим — съгласи се той. — Ще е предизвикателство, но обикновено е така, когато си струва.

Той понечи да каже още нещо, когато дочуха познатия шум от скърцане на броня и се обърнаха, за да видят мъжа, който яздеше към тях. Бронята му бе очукана, но все още блестеше, а на гърдите му бе изписан същият символ, който носеше Туралиън — образът на Сребърната ръка. Когато ездачът се приближи, пламъците осветиха огненочервената му коса и брада.

— Утър! — Лотар се изправи и подаде ръка на паладина, който я стисна здраво.

— Милорд — отвърна Утър.

Той стисна и ръката на Туралиън и кимна към останалите.

— Дойдохме възможно най-бързо.

— Лордерон чист ли е? — попита Кадгар, когато Утър седна на един камък до тях. Изглеждаше уморен.

— Чист е — отвърна той, а в буреносно сините му очи проблесна тиха гордост. — С другарите ми се погрижихме за това. Нито един орк не остана там, както и в околните планини.

За миг Туралиън усети остра болка при мисълта, че е трябвало да бъде с хората на Ордена. Но той бе получил друга задача от самия Фейол и изпълняваше същите задължения като Утър и другите паладини.

— Чудесно — Лотар се усмихна. — И пристигаш много навреме, сър Утър. Тъкмо открихме последното местоположение на орките и ще го достигнем за…?

Той се обърна към джуджетата братя до него. Те познаваха региона най-добре и можеха по-точно да преценят разстоянието.

— Пет дни — отвърна Бран, след като се замисли за миг. — Сти’а да не ни изненадат с нещо по пътя.

Той вдигна очи към брат си и кимна.

— И ако ше ’одиш в Блекрок, ние идваме с теб. Ня’а те оставим да се биеш срещу ония сам.

— Не забелязах ник’ви засади — отбеляза Кърдран и се намръщи, като че ли някой се бе усъмнил в разузнаваческите му способности. — Цялата Орда се придвижва стабилно към крепостта.

Той погледна към Лотар, сякаш предвиждаше следващия му въпрос.

— М-да, Уайлдхамър ше останат с вас. Заедно ше сме повече от тях, макар и не мно’о — потвърди той.

— Не е нужна голяма разлика — отвърна Лотар. — Само честна битка.

Изражението му бе строго.

— Значи, пет дни — обърна се към всички той. — След пет дни ще приключим с това.

На Туралиън думите му прозвучаха с намек за пълен завършек, дори гибел. Той само се надяваше тази гибел да не е тяхната.

Двадесет и едно

— Човеците са тук!

Дуумхамър се отърси от мислите си, подразнен от страха, който долови в гласа на Тарбек. Кога войнственият му заместник беше станал толкова слаб?

— Знам, че са тук — изръмжа Дуумхамър, стана и се загледа зад гърба му.

Те стояха на една неравна тераса, изсечена под самия връх на планината пред крепостта и високо над каменистата равнина. И оттук можеха да видят разпрострялата се долу останала част от Ордата. Последният път, когато беше стоял така, воините му покриваха изцяло равнината и нямаше и следа от скалите под краката им. Сега сред зеленото и кафявото се виждаха широки участъци от черна скала и той можеше да разпознае всяко едно семейство, скупчено настрани от останалите. Кога Ордата бе оредяла толкова? Докъде ги беше довел? Защо не бе послушал Дуротан по-рано, защо не бе последвал думите на стария си другар? Всичко, за което го бе предупреждавал, се случваше сега.