Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 123

Някой се появи до него и той с облекчение разпозна Морев. Командирът на стражата носеше дълго копие и го засили към орка, принуждавайки го да отстъпи назад.

— Трябва да отидете да видите портите, сър — каза спокойно той, замахвайки отново към орка. — Аз ще се справя тук.

Теренас забеляза, че от другата страна на орка приближават още няколко стражи, двама от които също въоръжени с копия. Той осъзна, че вече не е нужен тук, с облекчение остави меча и се обърна. Промъкна се по няколкото стъпала, които водеха до една малка оръжейна, и от там пое по тясната пътека покрай стената. Тя завършваше с ниско стълбище и той се изкачи отново до укрепленията, но сега вече бе точно над главните порти.

Той чуваше мощните удари още преди да стигне до ръба на укреплението. Те разтрисаха камъните и караха зъбите му да тракат. Теренас погледна надолу и видя, че орките блъскат по портите с един дебел дънер. Дори от тук си личеше, че целите се тресат при удара.

— Подсилете портите — заповяда той на лейтенанта, който стоеше наблизо. — Вземи няколко мъже и подсигурете портите.

— С какво, сър? — попита младият офицер.

— С каквото намерите — отвърна Теренас.

Той се загледа отвъд стените към безбройните орки, които се бяха събрали да превземат града му. Отвъд тях забеляза метален блясък по моста и разбра, че Туралиън и хората му са се оттеглили настрани, за да обмислят следващия си ход. Теренас само се молеше да се окаже добър.

Седемнадесет

— Пипнахме ги! — извика един орк и Дуумхамър се усмихна доволно.

Той вече предвкусваше победата! Градските стени все още удържаха, независимо колко воини се хвърляха срещу тях, но портите бяха започнали да поддават от непрестанното блъскане. И щом се отворят, орките ще наводнят Столицата. Ще разбият защитата й и ще плячкосат града. Установявайки база тук и в елфската гора, те ще могат бързо да се разпрострат във всички посоки на континента, отблъсквайки човеците към брега, а от там — в морето. И земята ще принадлежи на Ордата. Войната ще свърши и най-накрая ще могат да започнат нов живот.

Само огрите да бяха тук, мислеше си Дуумхамър, докато се подпираше на чука си и наблюдаваше как воините му за пореден път удрят по упоритите дървени порти на града. Огромните същества щяха да могат да прескочат стените и може би дори да пробият дебелия камък с боздуганите си. Той се чудеше защо Гул’дан и Чо’гал още не са довели клановете си тук. Беше се придвижвал бързо през планините, но въпреки това вече трябваше да са пристигнали.

— Дуумхамър!

Той вдигна поглед и видя един от воините си, който сочеше към небето. Още грифони? — предположи той и се намръщи. Пернатите същества се бяха оказали смъртоносни както в горите на Хиндерланда, така и при Куел’Талас. Досега беше виждал само няколко, а тук се появи един, който долетя до замъка, но не се включи в битката. Въпреки това той стоеше нащрек. Джуджетата Уайлдхамър бяха силни и упорити, грифоните им — бързи, а стормхамърите им бяха смъртоносни колкото и оркските бойни чукове. Тези врагове не трябваше да се подценяват заради по-малките им размери и, ако сега идваха повече от тях, орките трябваше да са готови.