Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 114

— Р-рааа!

Обезумял от гняв, Тролбейн сграбчи секирата си, която бе закачена на колоната до стола му, и я заби в масата пред себе си, разцепвайки я с този единствен удар.

— Ще го убия! — изрева той.

Воините и благородниците се свиха уплашени и само тяхната реакция напомни на Тролбейн, че не е сам в стаята. И личното му отмъщение ще трябва да почака. Войната бе на първо място.

— Съберете войските — инструктира той сепнатите стражи. — Отиваме в Алтерак.

— Но, сър — отвърна капитанът на стражата, — вече изпратихме половината си войници в армията на Алианса!

Тролбейн се намръщи.

— Е, няма друг начин. Вземете всеки, когото намерите.

— Ще им помогнем ли, сър? — попита един от благородниците.

— В известен смисъл — отвърна Тролбейн, вдигайки секирата си с усмивка. — В известен смисъл.

* * *

Андуин Лотар вдигна визьора си, избърса очите си от потта и прахта с опакото на ръката си и се огледа. В същото време небрежно извади меча си от трупа на един посечен орк и изчисти острието от кръвта и мръсотията по цялата му дължина.

— Този последният ли беше, сър? — попита един от воините му.

— Не знам, синко — отвърна Лотар, без да откъсва очи от дърветата. — Надявам се, но не съм сигурен.

— Колко още от тези същества бродят наоколо? — настоя друг войник, издърпвайки секирата си от орка в краката си.

Малката поляна беше отрупана с тела и не всички бяха на орки. Битката се оказа трудна, а клоните на дърветата бяха твърде нагъсто за грифоните на Уайлдхамър и всичко остана в ръцете на Лотар и хората му. Те победиха, но само защото малката група орки явно се бе отделила от останалите.

— Прекалено много — отвърна Лотар и се усмихна към воините си. — Но вече са по-малко, нали?

Те също се усмихнаха и Лотар се изпълни с чувство на гордост. Някои от тези мъже бяха от Лордерон, други — от Стромгард, един-двама — от Гилнеас и дори Алтерак, а някои бяха дошли с него от Стормуинд. Но през последните няколко седмици бяха загърбили различията си. Сега всички те бяха войници на Алианса и се биеха като братя, и Лотар се гордееше с тях. Ако останалата част от армията се спогаждаше толкова добре, колкото тази група, определено имаше надежда за всички, както по време на войната, така и в мирното време, което се надяваше да последва.

После той долови някакво движение отстрани.

— Пригответе се — предупреди ги той, смъкна визьора си и приклекна, с насочен към посоката на движението меч.

Но фигурата, която се появи от дърветата, не беше орк, а човек, и то един от неговите войници.

— Сър! — извика той, видимо задъхан.

Не изглеждаше ранен, а и мечът му все още висеше от едната му страна.

— Съобщение, сър!

Тогава Лотар забеляза, че мъжът държи парче пергамент в ръка и му го подава.

— Благодаря — каза той, вземайки бележката.

Един от войниците подаде на вестоносеца манерка с вода, която той прие с благодарност. Но Лотар беше зает да разчита думите, написани на малкото парче хартия и войниците около него се притесниха, забелязвайки как водачът им стисва зъби под шлема си.