Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1096
Робин Хобб
Кетрикен помогна на Искрен да влезе в малката шатра. След малко отново се появи, отиде в по-голямата и изнесе одеялата си. Забеляза, че я гледам, и ме засрами само с един поглед и една дума.
— Фиц — спокойно каза кралицата. После влезе при Искрен. Двамата с шута гледахме навсякъде другаде, но не и един към друг.
Продължих да режа месото. Беше ми омръзнало. Миризмата на прасето изведнъж се превърна в мирис на нещо мъртво, а не на прясно месо. Ръцете ми бяха в кръв чак до лактите. Оръфаните маншети на ризата ми бяха подгизнали. Шутът дойде и приклекна до мен.
— Когато пръстите ми докоснаха ръката на Искрен, аз го разбрах — изведнъж каза той. — Разбрах, че е достоен крал, когото да следвам, също като баща му преди него. Зная какви са намеренията му — по-тихо прибави старият ми приятел. — Отначало не успях да ги проумея, но оттогава седя и мисля. И всичко отговаря на моя сън за Риълдър.
Побиха ме тръпки. Не от студ.
— И? — попитах аз.
— Драконите са Праотците — промълви шутът. — Но Искрен не може да ги събуди. Затова дяла свой дракон и когато свърши, ще го събуди и ще отиде на бой с алените кораби. Сам.
Сам. Тази дума ме порази. Искрен отново очакваше да се бие сам с алените кораби. Но имаше прекалено много неща, които не разбирах.
— Всички Праотци ли са били дракони — попитах аз. Мислите ми се върнаха към фантастичните рисунки и гоблени на Праотци, които бях виждал. Някои бяха приличали на дракони, но…
— Не. Праотците
Смаях се. Помислих си за осезателния живот, който двамата с вълка бяхме усетили да се таи в онези камъни. С пронизителна болка в гърдите си спомних мъката на девойката върху дракона. Жив камък, завинаги впримчен и неспособен да полети. Потръпнах. Това бе друг вид тъмница.
— Как става?
Шутът поклати глава.
— Не зная. Мисля, че и самият Искрен не знае. Прави го наслуки. Вае камъка и му дава спомените си. И когато свърши, съществото ще оживее. Предполагам.
— Чуваш ли се какво говориш? Камъкът ще стане и ще защити Шестте херцогства от алените кораби. Ами войските на Славен и граничните схватки с Планинското кралство? И тях ли ще отблъсне този „дракон“? — Гневът ми бавно растеше. — За това ли бихме толкова много път? За една приказка, на която няма да повярва и дете?
На лицето на шута се изписа оскърбено изражение.
— Ако щеш вярвай. Но зная, че Искрен вярва. Ако не греша, вярва и Кетъл. Защо иначе ще настоява да останем тук и да помогнем на Искрен да довърши дракона?
Известно време мислих над този въпрос. После го попитах:
— Сънят ти за дракона на Риълдър. Какво си спомняш от него?
Той безпомощно сви рамене.