Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1094

— Милейди — сериозно рече той. — Ако можех, щях да ви прегърна. Но вие видяхте, че докосването ми… — Кралят посочи към шута и остави думите му да увиснат във въздуха.

Бях видял изражението й, когато бе съобщила на Искрен за смъртта на детето. Очаквах да се извърне от него, да го засегне така, както я беше засегнал той. Ала Кетрикен имаше много по-голямо сърце.

— О, съпруже мой — промълви тя и гласът й секна в гърлото й. Искрен широко разпери посребрените си ръце и тя се приближи до него, за да го вземе в прегръдките си. Кралят сведе сивата си глава над нейната златна коса, но не позволи на дланите си да я докоснат. И извърна посребрената си буза настрани. Гласът му бе пресипнал и пресеклив.

— Даде ли му име? На нашия син?

— Нарекох го според обичаите на твоята страна. — Кетрикен си пое дъх. И произнесе името толкова тихо, че едва го чух. — Жертва — промълви тя. После силно се притисна към него и видях, че слабите му рамене се разтърсват от ридание.

— Фиц! — Остро ми изсъска Кетъл. Обърнах се и видях, че ми се мръщи. — Остави ги сами — прошепна старицата. — Направи нещо полезно. Донеси чиния за шута.

Бях ги зяпнал. Засрамих се, но се радвах да ги видя прегърнати, макар и в скръб. Направих каквото ми поръча Кетъл и в същото време донесох храна и за себе си. Отидох при шута. Той седеше и държеше пострадалата си ръка в скута си.

Когато седнах до него, шутът вдигна поглед.

— Не се изтрива с нищо — оплака се той. — Защо полепва по пръстите ми?

— Не зная.

— Защото си жив — лаконично отвърна Кетъл и седна срещу нас, сякаш имахме нужда от надзор.

— Искрен ми каза, че можел да извайва скалата с пръстите си, защото Умението ги обливало — казах й аз.

— Да не би по средата на езика ти да има панти, че и двата му края се движат? Много дрънкаш — смъмри ме старицата.

— Може би нямаше да дрънкам толкова, ако ти говореше малко повече — възразих аз. — Скалата не е жива.

Тя ме погледна.

— Убеден си, нали? Е, тогава какъв смисъл има да говоря, щом ти вече знаеш всичко. — Кетъл нападна храната си, като че ли й бе личен враг.

Славея дойде при нас, седна на земята до мен и сложи чинията си в скута си.

— Не разбирам това сребърно нещо на ръцете му — каза певицата. — Какво е?

Наведен над вечерята си, шутът захихика като непослушно дете, когато Кетъл я стрелна с гневен поглед. Но извъртанията на старицата започваха да ми омръзват.

— Какво е усещането — попитах шута.

Той погледна превързаните си пръсти.

— Не е болка. Много е чувствително. Усещам тъканта на нишките в бинтовете. — Погледът му се зарея в далечината и на устните му плъзна усмивка. — Виждам човека, който ги е изтъкал, и познавам жената, която ги е изпрела. Овцете на склона, дъждът, който мокри гъстата им вълна, и тревата, която пасат… вълната е от трева, Фиц. Риза, изтъкана от трева. Не, не е само това. Почвата, черна, богата и…

— Спри! — Строго го прекъсна Кетъл. И сърдито се обърна към мен. — А ти престани да го разпитваш, Фиц. Ако не искаш да се отнесе прекалено далеч и да се изгуби завинаги. — Тя остро го сръга. — Яж си храната.