Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1097

— Главно усещанията. Ликувах и бях радостен, защото не само представях дракона на Риълдър, но и той щеше да ме вземе да полетя. Знаеш ли, малко бях влюбен в него. Но… — Шутът се запъна. — Не си спомням дали обичах Риълдър, или неговия дракон. В съня ми те се сливаха… струва ми се. Трудно е да си спомниш сън. Трябва да го направиш още щом се събудиш и бързо да си го повториш, за да запаметиш подробностите. Иначе страшно бързо избледняват.

— Но в твоя сън имаше ли летящ каменен дракон?

— В съня си аз представях дракона и знаех, че ще летя на него. Още не го бях видял.

— Тогава е възможно това да няма нищо общо с дракона на Искрен. Може би във времето, от което идва сънят ти, е имало истински дракони от плът и кръв.

Той ме изгледа странно.

— Не вярваш ли, че сега съществуват истински дракони?

— Никога не съм ги виждал.

— В града — тихо ми напомни шутът.

— Това беше видение от друго време. Днес ти сам го каза.

Той протегна бледата си ръка към светлината на огъня.

— Мисля, че са като мен. Редки, но не митични. Освен това, ако нямаше дракони от плът, кръв и огън, откъде щеше да дойде идеята за тези каменни изваяния?

Уморено поклатих глава.

— Този разговор зацикля. Омръзна ми от загадки, предположения и вяра. Искам да знам каква е действителността. Искам да знам защо бихме толкова много път и какво трябва да направим.

Ала шутът не знаеше отговорите на тези въпроси. Когато Кетъл и Славея се върнаха с дървата, той ми помогна да запаля огъня и да наредя месото така, че топлината да изсмуче мазнината. Останалите парчета струпахме върху кожата. Имаше голяма купчина кости и обрезки. Въпреки че по-рано се бе натъпкал до пръсване, Нощни очи се зае да гризе кокала от крака на животното. Предположих, че някъде е повърнал част от храната.

„Няма такова нещо като прекалено голям запас от храна“ — доволно ми каза той.

Направих няколко опита да завържа разговор с Кетъл, ала кой знае как, това се превърна в лекция на тема моите грижи за шута. Той трябвало да бъде защитаван не само от котерията на Славен, но и от притеглянето на Умението, което можело да накара ума му да блуждае. Поради тази причина тя искала двамата заедно да стоим на пост. Старицата настоя шутът да спи по гръб с обърнати нагоре пръсти, за да не докосва нищо. Тъй като обикновено спеше свит на кълбо, той не беше много доволен. Но накрая Кетъл все пак ни позволи да си легнем.

Смяната ми бе чак преди зазоряване. Ала още беше рано за нея, когато вълкът дойде, навря нос под бузата ми и започна да побутва главата ми. Отворих очи.

„Какво има?“

„Кетрикен се разхожда сама. Плаче.“

Съмнявах се, че ще приеме моята компания. Съмнявах се също, че трябва да е сама. Безшумно станах и последвах Нощни очи. Кетъл седеше край огъня и навъсено обръщаше парчетата месо. Знаех, че е видяла кралицата.

— Ще потърся Кетрикен.

— Може би не е зле — тихо отвърна старицата. — Тя ми каза, че отивала да разгледа дракона му, но вече доста време се бави.

Нямаше нужда от повече приказки. Тръгнах след Нощни очи, който решително се затича напред. Ала той не ме заведе при Искреновия дракон, а назад през каменоломната. Извисяващите се черни блокове поглъщаха и малкото лунна светлина. Сенките сякаш падаха във всички посоки и променяха перспективата.