Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1098

Робин Хобб

Кожата ми настръхна, когато разбрах, че се приближаваме към стълба. Но открихме Кетрикен преди да стигнем до него. Неподвижна като самия камък, тя стоеше до девойката върху дракона. Беше се покатерила върху блока, който впримчваше съществото, и дланта й почиваше върху крака на момичето. Лунните лъчи падаха върху лицето на статуята така, сякаш каменните й очи бяха отправени към кралицата. Светлината искреше по една каменна сълза и сребрееше по сълзите, стичащи се по лицето на Кетрикен. Нощни очи леко скочи на подиума и с тих вой притисна глава до бедрото й.

— Шшт — прошепна му тя. — Слушай. Чуваш ли плача й? Аз го чувам.

Не се съмнявах, защото я усещах да се пресяга с Осезанието. По-силно отпреди.

— Кетрикен — тихо казах аз.

Тя се сепна и с притисната към устата ръка се обърна към мен.

— Извинявай. Не исках да те уплаша. Но не бива да излизаш сама. Кетъл се бои, че все още има опасност от котерията, а не сме много далеч от стълба.

Тя горчиво се усмихна.

— Където и да съм, пак съм сама. И те не могат да ми направят нищо по-страшно от онова, което сама съм си причинила.

— Ти просто не ги познаваш като мен. Моля те, ела в лагера с мен.

Кетрикен се раздвижи и си помислих, че ще скочи на земята. Тя обаче седна и се облегна на дракона. Осезателното ми усещане за мъката на дракона и девойката се усилваше от скръбта на кралицата.

— Само исках да легна до него — прошепна тя. — Да го прегърна. И той да ме прегърне. Да ме прегърне, Фиц. Да се почувствам… не в безопасност. Зная, че никой от нас не е в безопасност. Да се почувствам ценена. Обичана. Не очаквах нищо повече. Но той не пожела. Каза, че не можел да ме докосне. Че не смеел да докосва нищо живо, освен своя дракон. Не искал да ме докосва дори с ръкавици.

Краката ми сами ме понесоха нагоре при нея. Хванах я за раменете й я изправих.

— Той щеше да го направи, ако можеше — казах й. — Убеден съм. Щеше да го направи, ако можеше.

Кетрикен вдигна ръце, за да скрие лицето си, и безмълвните й сълзи внезапно се превърнаха в ридания.

— Ти… и твоето Умение. И той. Говориш толкова разбиращо за чувствата му. За любовта му. Но аз… аз нямам… Аз само… Имам нужда да го усетя, Фиц. Да усетя ръцете му да ме прегръщат, да съм близо до него. Да вярвам, че ме обича. Както го обичам аз. След като го провалих в толкова много неща. Как мога да вярвам… когато той отказва дори… — Прегърнах я и притеглих главата й към рамото си. Нощни очи се притисна до двама ни и тихо зави.

— Той те обича — повторих аз. — Обича те. Но съдбата е стоварила това бреме на плещите на двама ви. Трябва да го понесете.

— Жертва — въздъхна Кетрикен. Не знаех дали изрича името на детето си, или говори за собствения си живот. Тя продължи да плаче и аз я прегръщах, галех я по косата и й казвах, че когато всичко свърши, за тях ще има живот и деца, деца, растящи в безопасност от алените кораби и злите амбиции на Славен. След време Кетрикен утихна и аз осъзнах, че е колкото от думите ми, толкова и от Осезанието ми. Чувствата ми към нея се бяха слели с тези на вълка. По-нежно от връзка на Умението, по-топло и естествено, аз я прегръщах в сърцето си и в ръцете си. Нощни очи се притискаше до нея, казваше й, че ще я пази, че неговото месо винаги ще е и нейно, че няма нужда да се бои от нищо, което има зъби, защото ние сме от една глутница и винаги ще останем такива.