Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1093

В тревогата си за шута съвсем бях забравил за краля. Наведох се и влязох в шатрата. Искрен седеше на две сгънати одеяла и се мъчеше да завърже връзките на една от моите ризи. Заключих, че Славея е претършувала всички раници, за да му намери чисти дрехи. Толкова беше измършавял, че ризите ми му ставаха. Това ме порази.

— Позволете на мен, ваше величество — предложих аз.

Той не само веднага отпусна ръце, но и ги сключи зад гърба си.

— Шутът много ли е пострадал? — Попита ме кралят, докато се борех с покритите с възли връзки. Говореше почти като моя някогашен Искрен.

— Посребрени са само върховете на три пръста — отвърнах. Видях, че шутът е приготвил гребен и ремък. Заобиколих зад Искрен и започнах да реша косата му назад. Той припряно премести ръцете си пред себе си. Сивият цвят на косата му до известна степен се дължеше на скалния прах, ала не изцяло. Воинската му опашка бе сива с черни кичури. Опитах се да я пригладя назад.

— Какво е усещането — попитах, докато я завързвах с ремъка.

— Това ли? — Кралят протегна ръце напред и размърда пръстите си. — Като Умението. Само че повече, и е по ръцете ми.

И с това реши, че е отговорил на въпроса ми.

— Защо го направи? — Не го оставих на мира аз.

— Ами, за да дялам камъка, нали разбираш. Когато тази сила облива ръцете ми, камъкът трябва да се подчинява на Умението. Изключителен камък. Като Свидетелските камъни на Обелиска на правдата в Бък. Само че те съвсем не са толкова чисти, колкото този тук. Разбира се, ръцете са неподходящи инструменти за каменоделство. Но щом издялаш всичко излишно, чак до там, където чака драконът, той може да се събуди от докосването ти. Прокарвам длани по камъка и му предавам спомена си за дракона. А драконът се отръсква от всичко останало на парчета и прах. Съвсем бавно, естествено. Трябваше ми цял ден само за да разкрия очите му.

— Разбирам — промълвих аз. Не знаех дали е луд, или му вярвам.

Той се изправи, доколкото можеше в ниската шатра.

— Кетрикен сърди ли ми се — изведнъж попита Искрен.

— Ваше величество, не е моя работа да кажа…

— Искрен — уморено ме прекъсна той. — Наричай ме Искрен, и в името на Еда, отговори ми на въпроса, Фиц.

Дотолкова говореше като предишния Искрен, че ми се прииска да го прегърна. Вместо това отвърнах:

— Не зная дали се сърди. Определено е засегната. Тя измина дълъг и изтощителен път, за да те открие и да ти съобщи ужасна вест. А теб като че ли не те интересуваше.

— Интересува ме, когато се замисля за това — мрачно възрази Искрен. — Когато се замисля, наистина скърбя. Но трябва да мисля за толкова много неща, че не мога да го правя едновременно. Усетих, когато детето умря, Фиц. Как можех да не усетя? Вложих в дракона и него, наред с всичко, което изпитах.

Кралят бавно излезе от шатрата. Последвах го. Той се изправи, но раменете му останаха изгърбени. Сега Искрен беше старец, някак си много по-стар от Сенч. Не го разбирах, ала знаех, че е така. Когато се приближи, Кетрикен вдигна глава и почти неохотно стана, за да се отдръпне от спящия вълк. Кетъл и Славея превързваха пръстите на шута с ленти плат. Искрен отиде право при кралицата и застана до нея.