Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1090

Той сведе очи към сребристите си ръце.

— Не зная дали мога да се изкъпя.

— Тогава Фицрицарин и шутът ще ви помогнат — весело му обеща Кетъл.

— Благодаря. Но… — Погледът му за миг се зарея в далечината. — Кетрикен. Не беше ли тук? Много отдавна? Или съм я сънувал? Толкова много от нея беше най-силно, че го вложих в дракона. Мисля, че това ми липсваше най-много от всичко, което съм вложил в него. — Искрен замълча за миг, после прибави: — Когато си спомням какво ми липсва.

— Кетрикен е тук — уверих го. — Отиде на лов, но скоро ще се върне. Добре е да си изкъпан и преоблечен, когато се върне. — Бях решил да отговарям на онези части от разговора, които бяха логични, и да не го смущавам, като разпитвам за другите.

— Тя не обръща внимание на такива неща — с гордост отвърна той. — И все пак ще е хубаво… но имам още толкова много работа.

— Вече става тъмно, за да работите. Почакайте до утре — рече Кетъл. — Утре ще ви помогна.

Искрен бавно поклати глава и отново отпи от чая. Напитката, изглежда, му даваше сили.

— Не — тихо каза той. — Не мога. Разбираш ли, трябва да го направя сам.

— Утре. Ще видите. Ако дотогава имате достатъчно сили, навярно ще мога да ви помогна. Но дотогава не бива да мислите за това.

Кралят въздъхна и й подаде празната чаша. Кетъл не я взе, а го хвана за лакътя и го изправи. Беше прекалено силна за толкова стара жена. Не се опита да му вземе меча, но той го остави да падне и покорно я последва, сякаш като го бе хванала за ръката, го беше лишила от воля. Плъзнах поглед по острието, което някога беше било гордостта на Ход. Зачудих се какво е обзело Искрен, че да превърне толкова царствено оръжие в каменоделски инструмент. Ръбовете бяха нащърбени, върхът не беше по-остър от лъжица. Мечът бе също като човека, помислих си, и се запътих след тях към лагера.

Когато стигнахме, с изненада установих, че Кетрикен се е върнала. Седеше край огъня и безстрастно се взираше в него. Нощни очи лежеше едва ли не върху краката й. Той наостри уши към мен, ала не понечи да остави кралицата.

Кетъл поведе Искрен право към импровизираната шатра, която бяха опънали за него, и кимна на шута, който безмълвно взе вдигащия пара леген и я последва. Когато се опитах да вляза с тях, шутът се обърна към нас с Кетъл и каза:

— Той няма да е първият крал, за когото се грижа. Оставете ми го.

— Не докосвай ръцете му до лактите — строго го предупреди старицата. Шутът малко се сепна, ала след миг кимна. Докато се отдалечавах, той вече развързваше ремъка на изтъркания Искренов елек и през цялото време бъбреше глупости. Чух Искрен да отбелязва:

— Страшно ми липсваше Чарим. Не биваше да му позволя да дойде с мен, но толкова дълго ми беше служил, че… Той умря бавно и мъчително. Беше ми трудно да го гледам как умира. Но и той отиде в дракона. Трябваше.

Върнах се при огъня. Чувствах се неловко. Славея разбъркваше яхнията, която весело къкреше. От забученото на шиш голямо парче месо капеше мазнина и караше пламъците да подскачат и съскат. Мирисът му ми напомни за собствения ми глад и коремът ми закъркори. Кетъл стоеше с гръб към огъня и се взираше в мрака. Кетрикен ме погледна.