Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1088

Не бях научил почти нищо за Искрен. Стените на неговото Умение бяха високи и непристъпни. Почти не го усещах. Пресегнах се към непостоянното му Осезание, ала не успях да го разбера. Сякаш животът и умът му се колебаеха между неговото тяло и огромната статуя на дракона. Спомних си предишния път, когато се бях натъкнал на такова нещо. Между човек и неговия мечок. Двамата бяха споделяли един и същ поток на живот. Подозирах, че ако някой се пресегнеше към нас с вълка, щеше да открие същото. Толкова дълго бяхме споделяли умовете си, че в известен смисъл бяхме едно същество. Но това не ми обясняваше как Искрен може да се е обвързал със статуя, нито защо упорства да я стърже с меча си. Копнеех да изтръгна оръжието от ръцете му, ала се сдържах. Той изглеждаше толкова потънал в работата си, че се боях да го прекъсна.

Бях се опитал да го разпитам. Когато му зададох въпроса какво е станало със спътниците му, Искрен бавно поклати глава.

— Нападаха ни като ято гарвани — орел. Приближаваха се, грачеха, кълвяха ни и бягаха.

— Гарвани ли — неразбиращо попитах аз.

Той поклати глава на глупостта ми.

— Наемни ратници. Обстрелваха ни отдалеч. Понякога ни атакуваха нощем. И някои от хората ми бяха объркани от котерията. Не можех да защитя умовете на податливите. Пращаха им нощни страхове и взаимни подозрения. Затова ги пратих да се върнат — внуших собствената си заповед в умовете им, за да ги спася един от друг. — Това беше единственият въпрос, на който получих почти изчерпателен отговор. Искрен или не отговори на другите, или бе уклончив. Затова се отказах. Вместо това му докладвах аз. Разказът ми беше дълъг, защото започнах от деня на заминаването му. Бях сигурен, че вече знае повечето от нещата, но въпреки това му ги повторих. Ако мислите му блуждаеха, както се опасявах, това можеше да опресни паметта му. И ако умът му под тази прашна външност бе остър както винаги, не беше излишно да подредя всички тези събития и да ги представя в нужната перспектива. Не се сещах за друг начин да стигна до него.

Струва ми се, че започнах, за да се опитам да го накарам да разбере всичко, което е трябвало да преживеем, за да дойдем тук. Освен това исках да го разбудя за онова, което ставаше в кралството му, докато той се занимаваше тук със своя дракон. Може би се надявах отново да запаля в него някакво чувство на отговорност към неговия народ. Докато говорех, той изглеждаше безстрастен, ала сегиз-тогиз мрачно кимаше, сякаш потвърждаваше някакъв свой скрит страх. И през цялото време върхът на меча му дращеше по черния камък и стържеше, стържеше, стържеше.

Вече бе почти съвсем тъмно, когато чух тътренето на Кетъл зад себе си. Спрях да разказвам за приключенията си в разрушения град и се обърнах.