Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1087

„Да ида ли с нея?“

„Моля те. Но не я смущавай.“

„Не съм глупав.“

Нощни очи ме остави, за да тръгне след Кетрикен. Въпреки предупреждението ми, усетих, че отива право при нея, за да се приближи и да притисне голямата си глава към крака й. Тя внезапно приклекна и го прегърна, зарови лице в козината му и скри там сълзите си. Вълкът облиза ръката й. „Върви си“ — смъмри ме той и аз отдръпнах съзнанието си от тях. Запремигвах.

— Фицрицарин — каза Искрен. — Страшно съм уморен. А ми остава още много работа. — Той посочи дракона зад себе си, после замислено седна до статуята. — Положих толкова усилия…

Шутът се опомни преди мен.

— Принц Искрен… — започна той. — Кралю. Това съм аз, шутът. Може ли да ви служа?

Искрен вдигна поглед към слабия блед мъж, който стоеше пред него, и след малко каза:

— За мен ще е чест. — Главата му се олюля. — Наистина ще е чест да приема верността и службата на човек, който толкова предано служи и на баща ми, и на моята кралица. — За миг зърнах нещо от предишния Искрен. После увереността отново напусна лицето му.

Шутът коленичи до него.

— Аз ще се грижа за вас — каза старият ми приятел. — Както се грижих за баща ви. — След това се обърна към мен. — Ще донеса дърва за огън и ще потърся чиста вода. — Погледна към жените и попита Славея: — Кетъл добре ли е?

— Почти припадна… — започна певицата.

— Добре съм, шуте — прекъсна я Кетъл. — Но Славея може да се заеме с онова, което трябва да се направи.

— А, добре. — Шутът, изглежда, беше взел нещата в свои ръце. Говореше така, сякаш щяхме да запарваме чай. — Тогава, ако обичате, госпожо Славея, бихте ли се погрижили за разпъването на шатрата? Или на две шатри, ако е възможно. Вижте каква храна ни е останала и пригответе вечеря. Обилна, тъй като мисля, че всички имаме нужда да се подкрепим. Аз ще се върна след малко с дърва и вода. И с билки, ако имам късмет. — После бързо хвърли поглед към мен. — Погрижи се за краля — прошепна той и се отдалечи. Славея зяпна, но тръгна да търси пръсналите се джепи. Кетъл я последва.

И така, след толкова много време и скитания, аз останах сам пред своя крал. „Ела при мен“ — ми бе заповядал той и аз бях дошъл. Изпълни ме покой, когато усетих, че гризящият ме глас най-после е утихнал.

— Е, тук съм, кралю мой — тихо казах аз, колкото на него, толкова и на себе си.

Искрен не отговори. Беше се обърнал с гръб към мен и дращеше статуята с меча си. После коленичи, хвана оръжието за дръжката и острието и започна да стърже с върха покрай предния крак на дракона. Приближих се. Лицето му бе толкова напрегнато, движенията му бяха толкова прецизни, че не знаех какво да мисля.

— Искрен, какво правиш — попитах го.

— Дялам дракон — отвърна моят крал, без да ме поглежда.

Няколко часа по-късно продължаваше да го прави. Монотонното стържене, стържене, стържене на острието в камъка проникваше до корените на зъбите ми и опъваше всичките ми нерви. Бях останал при него. Славея и шутът бяха опънали нашата шатра и още една, по-малка, съшита от излишните ни зимни одеяла. Гореше огън. Кетъл се грижеше за къкрещото гърне. Шутът подреждаше билките и корените, които бе събрал, а Славея се занимаваше със завивките в шатрите. Кетрикен за кратко се беше върнала при нас, но само за да вземе лъка и колчана си. Бе ни съобщила, че отива на лов с Нощни очи. Той ме беше стрелнал с тъмните си очи и аз си бях задържал езика зад зъбите.