Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1086

Чух как другите се приближават зад нас.

— Искрен, принце мой, ние дойдохме — тихо каза шутът.

Разнесе се нещо средно между ахване и изхлипване. Обърнах се. Кетъл бавно се свличаше на колене, като притискаше едната си ръка към гърдите, а другата — към устата си. Очите й бяха вперени в ръцете на Искрен. Славея мигом се озова до нея. Кетрикен спокойно ме отстрани и направи крачка към мъжа си. Той не проявяваше признаци, че я познава. Кралицата спря на една ръка разстояние от него. Всички мълчахме. Известно време тя просто го гледа, после бавно поклати глава, сякаш в отговор на въпроса, който изрече.

— Милорд съпруже, не ме ли познавате?

— Съпруг — немощно каза той. Челото му се набръчка още повече — поведение на човек, който си спомня нещо, някога научено наизуст. — Принцеса Кетрикен от Планинското кралство. Тя ми е дадена за жена. Съвсем малко момиченце, дива планинска котка, русокоса. Това беше всичко, което знаех за нея, докато не ми я доведоха. — На лицето му грейна бледа усмивка. — И през нощта разпуснах златната й коса като течащ поток, по-фин от коприна. Толкова фин, че не смеех да го докосна, за да не се закачи на мазолестите ми длани.

Ръцете на Кетрикен се вдигнаха към косата й. Когато до нея бе достигнала вестта за Искреновата смърт, тя я беше отрязала почти до кожа. Сега стигаше до раменете й, ала фината коприна я нямаше — бе загрубяла от слънцето, дъжда и праха по пътищата. Но кралицата я разпусна и разтърси глава.

— Милорд — тихо каза Кетрикен, погледна ме за миг, после пак погледна Искрен. — Не може ли да ви докосна?

— О… — Той сякаш се замисли, сведе очи към ръцете си и сви сребристите си пръсти. — Не. По-добре не.

Кетрикен треперливо си пое дъх.

— Милорд — започна тя и изхълца. — Искрен, аз изгубих нашето дете. Нашият син умря.

Дотогава не разбирах какво бреме е било за нея да търси съпруга си, знаейки, че трябва да му съобщи тази вест. Кралицата сведе гордата си глава, сякаш очакваше неговия гняв. Сполетя я нещо по-страшно.

— О — рече той. — Син ли сме имали? Не си спомням…

Струва ми се, че това я прекърши — да открие, че нейната разтърсваща новина нито го разгневява, нито го натъжава, а само го обърква. Сигурно се чувстваше предадена. Отчаяното й бягство от замъка Бъкип и всички трудности, които бе изтърпяла, за да защити своето неродено дете, дългите самотни месеци на бременността й, завършили със смъртта на детето й и с нейния ужас, че трябва да съобщи на своя съпруг и господар как го е провалила: през последната година тя беше живяла в тази действителност. И сега стоеше пред своя съпруг и крал, а той не можеше да си я спомни. Засрамих се заради този треперещ старец, който се взираше в кралицата и така уморено се усмихваше.

Кетрикен не извика, нито заплака. Просто се обърна и бавно се отдалечи. Усетих усилията, които полагаше, за да се овладее. И гнева й. Приклекнала до Кетъл, Славея вдигна поглед към кралицата и понечи да се изправи и да я последва, ала Кетъл я спря с леко помръдване на ръката.