Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1058

— Не можеш ли да споделиш живота си с мъж и да имаш деца — попитах аз. — Едва ли има мъж, чийто поглед да не привлечеш. Не може да няма някой, който…

— Никой мъж не иска да се ожени за безплодна жена — каза тя. Гласът й звучеше безизразно, кухо. — След падането на замъка Димити, Фиц, те ме помислиха за мъртва и ме оставиха. И аз лежах сред мъртъвците, убедена, че скоро ще умра, защото не можех да си представя, че ще продължа да живея. Сградите наоколо горяха, ранените крещяха и миришеше на изгоряла плът… — Славея замълча. Когато отново проговори, гласът й бе още по-празен. — Но не умрях. Тялото ми се оказа по-силно от волята ми. На втория ден се домъкнах до водата. Намериха ме други оцелели. Останах жива и бях много по-добре от мнозина. Но след два месеца разбрах, че са ми сторили нещо много по-страшно от това да ме убият. Разбрах, че нося дете, заченато от някое от ония създания.

— Затова отидох при знахарка, която ми даде билки, но не ми помогнаха. Пак отидох при нея и тя ме предупреди, че е по-добре да родя детето. Но аз намерих друга знахарка, която ми даде друг цяр. От него… ми потече кръв. Изхвърлих детето от себе си, но кръвта не спря. Отидох и при двете знахарки, но те не можаха да ми помогнат. Казаха, че след време щяла да спре от само себе си. Но едната ми каза, че най-вероятно никога няма да имам деца. — Гласът й се напрегна. — Зная, че ме смяташ за уличница заради връзките ми с мъже. Но щом веднъж са те изнасилили… после е различно. Казвам си, е, зная, че винаги може пак да ми се случи. Така поне аз определям с кого и кога. Аз никога няма да имам деца, което значи, че няма да имам и съпруг. Тогава защо да не взема своя дял от онова, което мога да имам? Знаеш ли, ти ме накара за известно време да се съмнявам в това. До Лунно око. Лунно око пак доказа, че съм права. И оттам отидох в Джаампе, като знаех, че съм свободна да направя каквото трябва, за да осигуря собственото си оцеляване. Защото няма да имам мъж и деца, които да ме гледат на стари години. — Тя прибави с пресекнат глас: — Понякога си мисля, че е било по-добре да ме претопят…

— Не. Никога не говори така. Никога. — Боях се да я докосна, но тя внезапно се обърна и зарови лице в гърдите ми. Прегърнах я и усетих, че трепери. Почувствах се принуден да призная глупостта си. — Не те бях разбрал. Когато каза, че ратниците на Бърл са изнасилили някои от жените… Не знаех, че си преживяла това.

— О — промълви певицата. — Реших, че не го намираш за важно. Във Фароу съм чувала да казват, че изнасилването смущавало само девиците и омъжените жени. Мислех, че и ти го виждаш така… Че само съм си получила дължимото.

— Славея! — Ядосах се, че може да ме е смятала за толкова безсърдечен. Сетне се замислих. Бях видял синините по лицето й. Защо не се бях досетил? Изобщо не бяхме разговаряли за това как Бърл й бе счупил пръстите. Бях приел, че тя знае отношението ми. Предполагах, че е сложила край на приятелството ни заради вълка.