Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1057

— Сенч вече е знаел за тях — отвърнах аз. — Щеше да намери начин даже теб да те нямаше. Той е много… находчив. И освен това осъзнах, че ти не живееш по същите правила като мен.

— Някога живеех — промълви тя. — Много отдавна. Преди да плячкосат замъка и да ме помислят за мъртва. След това ми беше трудно да живея по правилата. Бяха ми отнели всичко. Всичко добро, красиво и правдиво беше погубено от злото, похотта и алчността. Не. От нещо още по-първично от похотта и алчността, някакъв инстинкт, който ми е непонятен. Докато ме изнасилваха, пиратите като че ли не изпитваха удоволствие. Поне не такова удоволствие… Те се подиграваха на болката и съпротивата ми. Онези, които гледаха, докато чакаха реда си, се смееха. — Тя се взираше в мрака на миналото. Мисля, че говореше колкото на мен, толкова и на себе си, мъчеше се да проумее нещо, което не се поддаваше на разбиране. — Сякаш нещо ги тласкаше, но не похот, която можеше да се задоволи. Просто можеха да го направят и го правеха. Винаги съм смятала, може би детински, че ако спазвам правилата, ще съм защитена, че такива неща не могат да ми се случат. После се чувствах… измамена. Глупава. Лековерна. Защото съм вярвала, че идеалите могат да ме защитят. Чест, учтивост, справедливост… това не са реални неща, Фиц. Всички се преструваме, че ги има, и ги използваме като щитове. Но те ни пазят само от хора, които носят същите щитове. За другите те са само още едно оръжие, което да насочат срещу жертвите си.

За миг ми се зави свят. Никога не бях чувал жена да говори толкова безпристрастно за нещо такова. Обикновено за това изобщо не се говореше. Рядко се споменаваше за изнасилванията по време на нападение, за забременяванията след това, дори за децата, които жените от Шестте херцогства раждаха от пиратите с алените кораби. Изведнъж разбрах, че отдавна сме спрели на едно място. Започваше да ми става студено.

— Хайде да се връщаме в лагера — неочаквано предложих аз.

— Не — безизразно възрази Славея. — Още не. Страх ме е, че може да се разплача, и предпочитам да е на тъмно.

Вече цареше почти пълен мрак. Но аз я изведох на по-широка животинска пътека и седнахме на един повален дънер. Наоколо жабите и насекомите изпълваха нощта с любовните си песни.

— Добре ли си — попитах я, след като известно време седяхме в мълчание.

— Не — отвърна Славея. — Трябва да те накарам да разбереш. Не съм продала евтино детето ти, Фицрицарин. Не съм те предала с лека ръка. Отначало дори не го виждах по този начин. Кой не иска дъщеря му да стане принцеса и после кралица? Кой не иска детето му да носи красиви дрехи и да има хубав дом? Не подозирах, че ти или приятелката ти може да го приемете като нещастие.

— Моли е моя жена — тихо я поправих аз, но мисля, че не ме чу.

— После го направих, макар да знаех, че не искаш. Знаех, че така ще си осигуря място тук, до теб, и потвърдих… За да видя неща, за каквито досега не е пял нито един менестрел, като тези статуи днес. Защото това беше единственият ми шанс. Трябваше да имам песен, трябваше да присъствам на нещо, което завинаги да ми осигури почетно място сред менестрелите. Нещо, което да ми гарантира супата и виното, когато стана прекалено стара, за да пътувам от замък на замък.