Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1055

— Като че ли всеки момент могат да се събудят — отбелязах аз.

Кетъл с въздишка седна до мен и бавно поклати глава.

— Едва ли. — Това сякаш й навяваше тъга.

— Е, тъй като не можем да разрешим загадката им, утре ще продължим пътуването си — каза Кетрикен.

— Какво ще направиш — попита шутът, — ако Искрен не е на последното място от картата?

— Не зная — призна кралицата. — И нямам намерение да мисля за това, докато не се случи. Възможностите не са изчерпани — дотогава няма да си позволя да се отчая.

Хрумна ми, че говори така, сякаш обсъжда игра. Оставаше й само един ход, който обаче можеше да я изведе до победа. После реших, че твърде дълго съм се съсредоточавал върху игрите на Кетъл. За последен път прокарах гребена през косата си и я завързах на опашка.

„Ела на лов с мен, преди да е станало съвсем тъмно“ — предложи вълкът.

— Мисля да отида на лов с Нощни очи — казах аз, изправих се и се протегнах. С въпросително повдигнати вежди погледнах шута, но той беше потънал в размисъл и не отговори. Когато понечих да се отдалеча от огъня, Кетрикен ме попита:

— Не те ли заплашва опасност?

— Вече сме далеч от пътя на Умението. Отдавна не съм имал по-спокоен ден. В известен смисъл.

— Може да сме далеч от пътя на Умението, но все още сме в сърцето на земя, някога обитавана от умели. Те са оставили следите си навсякъде. Докато си из тези хълмове, не можеш да твърдиш, че си в безопасност. Не бива да ходиш сам.

Нощни очи нададе нетърпелив гърлен вой. Копнеех да отида на лов с него, да дебна и да преследвам, да се движа в нощта без човешки мисли. Ала не можех да пренебрегна предупреждението на Кетъл.

— Аз ще отида с него — внезапно предложи Славея, стана и избърса длани в хълбоците си. Дори някой освен мен да го намери за странно, никой не го показа. Очаквах поне подигравателно сбогуване от страна на шута, но той продължи да се взира в мрака. Надявах се, че не се разболява пак.

„Имаш ли нещо против тя да дойде с нас?“ — попитах Нощни очи.

В отговор вълкът примирено въздъхна и се затича към гората. Последвах го по-бавно. Славея тръгна до мен.

— Не трябва ли да го настигнем — попита тя след малко. Гората и сгъстяващата се тъмнина ни обгръщаха. Нощни очи не се забелязваше, но пък и нямаше нужда да го виждам.

— Когато ловуваме, ние се движим отделно един от друг — тихо, макар и не шепнешком отвърнах аз. — Щом някой от нас вдигне дивеч, другият бързо идва, или да го пресрещне, или да участва в преследването.

Очите ми се приспособиха към мрака. Вървяхме в посока, обратна на статуите, и навлизахме в гора, недокосната от човешки ръце. Наоколо силно ухаеше на пролет, ясно чувах песните на жабите и насекомите. Скоро попаднах на животинска следа и тръгнах по нея. Славея ме следваше, не безшумно, но не и тромаво. Когато се намира в гора, човек се движи или със или срещу нея. Някои хора го правят инстинктивно, други никога не се научават. Певицата се движеше с гората, привеждаше се под надвисналите клони и заобикаляше други. Не се опитваше да си пробива път през гъсталаците, а гъвкаво се промъкваше край тях.