Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1054

— Може ли да видя картата — попитах кралицата.

— Вече проверих — тихо отвърна тя. Убедена съм, че това е обозначеният район. Минахме покрай останките от два каменни моста, които са отбелязани на картата. И знаците по стълба, който откри шутът, са същите като онези, които ти прерисува в града. Мисля, че се намираме на брега на някогашно езеро. Поне така е на картата.

— Бряг на езеро. — Кимнах. Спомних си картата, която ми беше показал Искрен. — Възможно е. Възможно е да се е затлачило и да се е превърнало в блато. Но какво означават всички тези статуи?

— Може би някаква градина или парк?

Огледах се и поклатих глава.

— Никога не съм виждал такива паркове. Не откривам никаква връзка между скулптурите. Паркът не трябва ли да има единство и тема? Поне така ме е учила Търпение. Тук виждам само статуи, без следа от алеи, лехи или… Кетрикен? Всички статуи ли изобразяват спящи същества?

Тя се намръщи за миг.

— Така ми се струва. И мисля, че всички са крилати.

— Възможно е да е гробище — предположих аз. — Под фигурите може да има гробници. Възможно е това да е някаква странна хералдика, която обозначава гробовете на различните родове.

— Възможно е. Но защо е отбелязано на картата?

— А защо да е отбелязан един парк — възразих аз.

През останалата част от деня проучихме района. Открихме още много животни. Имаше всевъзможни видове и стилове, ала всички бяха крилати и спящи. И бяха тук от много отдавна. Внимателният оглед ми показа, че грамадните дървета са израснали около статуите. Някои от фигурите почти изцяло бяха покрити с мъх и листа. От една се виждаше само огромна зъбата муцуна, която стърчеше от мочурливата почва. Голите зъби блестяха като от сребро и върховете им бяха остри.

— И все пак не намерихме нито една повредена. Всички изглеждат като в деня на създаването си. Не мога да разбера и как са боядисани. Не ми прилича на боя и като че ли изобщо не са изтрити от времето.

Бавно излагах мислите си пред другите, докато вечерта седяхме край огъня. Опитвах се да среша мократа си коса с гребена на Кетрикен. Привечер се бях отделил от другарите си и за пръв път, откакто бяхме напуснали Джаампе, най-после успях да се изкъпя. Освен това, доколкото можах, изпрах част от дрехите си. Когато се върнах в лагера, установих, че и на другите им е дошла същата идея. Кетъл мрачно простираше прането си на един от драконите. Бузите на Кетрикен бяха по-румени от обикновено и тя беше сплела влажната си коса на стегната плитка. Славея сякаш бе забравила гнева си към мен. Всъщност тя като че ли напълно беше забравила за всички останали. Със замислено изражение се взираше в пламъците и почти усещах думите и звуците, които се въртяха в главата й. Зачудих се какво ли е — дали е като разрешаването на загадките, които ми поставяше Кетъл. Струваше ми се странно да наблюдавам лицето й като зная, че в ума й се появява песен.

Нощни очи дойде и отпусна глава на коляното ми. „Не ми харесва да спя сред тези живи камъни“ — сподели той.