Читать «През лицето на света» онлайн - страница 309

— Колко далече?

— На няколко мили, обаче се движат бързо.

— А колко още ни остава?

— Алениус вече се вижда на хоризонта. Два дни; ден и половина, ако бързаме.

— Тогава по-добре да го сторим — настойчиво каза Търговецът. — От това се страхувах — уайдузите не са се отказали от преследването.

Докато събираха багажа и поемаха отново по пътя, той им разказа накратко премеждията, случили се след като ги бе оставил край вулкана. Разказът му отне близо час.

— Не можем ли да се махнем от пътя и да ги оставим да ни задминат? — попита Перду.

— Бяха пръснати — отвърна Кърр.

— Пък и ако Лийт е някъде пред нас, би могъл да попадне в ръцете им — тихо додаде Индретт.

— Тогава да се бием! — изрева Фарр. — Победихме брудуонците, много по-страховити от някакви си примитивни лозиани. Защо да бягаме от тях?

— Преброй ги! — изръмжа Кърр. — Твърде много са. Пленникът ни може да избяга в суматохата или да бъде убит. Колко души можем да изгубим, ако се изправим срещу тези уайдузи? Няма да застрашаваме пътуването си. Трябва да продължим към Инструър. Там ще намерим убежище.

Малко по-късно мислите им се насочиха към храната и нощувката.

— Не можем да спрем — настоя Манум. — Трябва да знаят, че са близо до мен; сигурно пътуват и нощем. Ще ядем на крак.

— А как ще спим? — попита Перду.

— На крак.

След привидно цяла вечност слънцето изгря. Лийт и Фемандерак последваха другите пътници, отправили се към вече отворената порта. Докато прекосяваха изящната каменна арка на Иннската порта, Лийт изпита странно чувство на страх, което отказа да го напусне през целия ден. Ако Фемандерак чувстваше същото, то не го показваше.

Ако изгревът се бе проточил цял век, то денят се стори на Лийт цяла вечност. Фемандерак го водеше от място на място, изпробвайки първо да получи милостиня, а сетне и в търсене на работа.

— Трябват ни пари, за да си наемем стая — обясни той. — Ако стражата те намери на улицата след залез-слънце, прибират те в затвора до сутринта.

— Що за място е това? — попита Лийт. Родното му село не се нуждаеше от стражи, за да поддържа ред.

— Колкото повече хора живеят на едно място, толкова по-лоши неща стават. И съответно пазителите на реда трябва да са по-организирани.

— Не ми харесва тук. Глупаво беше да се надяваме, че ще открием помощ.

Първоначално величественият град бе представлявал серия от сливащи се изображения, тъй непознати, че мозъкът на младежа не можеше да разтълкува видяното от очите. Постепенно формите и цветовете се превърнаха в сгради и хора, и двете представени в много по-големи количества, отколкото бе смятал за възможно. Широки улици, обградени от обширни жилищни сгради, се редуваха с тесни алеи, гъмжащи от хора и засенчени от извисяващи се сгради, в които очевидно бяха наблъскани стотици. През центъра на тези калдъръмени улици минаваха откритите канали, задръстени от отпадъците на претрупания град, сред които оставени без надзор деца си играеха с кучета и плъхове. Тук и там имаше сергии, привличащи гражданите както мед — мухи. Ала над шеметните цветове и противните миризми стоеше шумът: интензитетът му изглежда бе предназначен да зашемети момчето, родом от малко селце. Отляво глутница крастави псета лаеха и виеха, докато се бореха над нещо неизразимо; по-напред друг пазар бе източник на гълчава, където пронизителни гласове се надвикваха един друг; а някъде вдясно, от последните етажи на сграда, много по-висока от общинския дъб в селото, пищеше бебе, останало почти нечуто сред врявата. Лийт стискаше зъби и юмруци, сякаш подготвящ се да отблъсне многостранната атака.