Читать «През лицето на света» онлайн - страница 297

— Не мога да се меря с това — викна той.

Задуха силен вятър, разрошващ коси и прегънал крайградските върби. Пореден екот разтърси земята, трополил за около минута. Започнаха да падат едри дъждовни капки, първоначално нарядко, но усилващи валежа си все повече и повече, преминавайки в порой. Дордето колите се дотъркалят в града, всички бяха измокрени до кости.

* * *

Манум се опитваше да насърчава бегълците с храбри думи, за да поддържа духа им. Ала бяха невъоръжени, а уайдузите вече се намираха само на няколкостотин ярда от тях.

— Погледнете! — проплака един мъж, обръщайки се и сочейки с трепереща ръка. — Уайдузите идват за нас! Донесли са със себе си буря, която да докара гибелта ни!

— Не говори глупости! Това е само пролетна буря! — извика в отговор Манум, ала гласът му бе погълнат от рева на тъй мощен гръм, че земята се разтресе. — Напред! Изминахме толкова много!

Ала дори и за неговия ум, практичен и необезпокояван от суеверия, появата на огромния, черен облак зад преследвачите им говореше за носител на гибел, проява на мъст. Уайдузите също го бяха видели, гледката изпълнила ги с храброст, и виковете им долитаха то ушите на бегълците, донесени от силния вятър. Бегълците забавяха крачка, страхът изсмукал силите им.

Тогава бурята стовари цялата си мощ отгоре им, светкавици разкъсаха небето, гръмове отекваха навсякъде около тях. Дъждът метна завесите си върху хоризонта, бързо изместен от едра градушка, принудила преследвани и преследвачи да потърсят защита под наметките си. Гонитбата бе забравена в лицето на страховития небесен щурм. Самотно дърво между двете групи избухна, поразено от светкавица. Ужас изпълни всички, намиращи се в равнината. Градушката се обърна на дъжд, сетне отново заваляха ледени късове — още по-едри — и внезапно някаква лудост обхвана всички. Отчаяните викове на Манум останаха нечути, когато двете групи, загърбили всяка друга мисъл, освен собствената си безопасност, се пръснаха из полето, търсейки каквато и да е сушина.

Глава 23

Портите на Инструър

Следващите няколко седмици останаха покрити с мъгла за Лийт. Смътно си спомняше сцени на пасторална красота, заскрежени утрини и благоуханни пролетни следобеди, ала нуждата да тръгнат веднага бе изтощила младежа, който така и не можа да им се наслади. И той потъна в себе си, разменяйки малко думи с Фемандерак, избирайки вместо това да броди из мъгливите друмища на съзнанието си, отново и отново връщайки се мислено към разговорите със Стела, чудейки се какво ли впечатление й е оставил. Мислите му кръжаха около нея — въобразил ли си беше благоразположението й към него онази нощ на леда? Бе ли това просто проява на снизходителна любезност, кралица, проявяваща щедрост към крайпътен дрипльо — или се криеше нещо по-дълбоко? Нейната усмивка бе единственият образ, носен от уморения му ум. Чиста и свежа, подобно на трейканско утро след дъждовна нощ, с вечно бягащи очи, проблясващи по подобие на слънцето в барите по Палудиския път, изпълнени с живот и жизненост. Копнежът го раздираше.