Читать «През лицето на света» онлайн - страница 298

За своите родители си мислеше малко. Имаше откъслечни спомени от тази част на приключението. Не можеше да си спомни да е видял майка си или баща си край моста в онзи триумфален момент, макар че със сигурност трябваше да ги е съзрял, със сигурност трябваше да им е казал нещо. Най-ясното изображение, останало в ума му след всички месеци пътуване, бе страховитата гледка на обгърнатия от черни криле Хал, надвесил се над тялото на отшелника и мърморещ заклинания.

Лийт и Фемандерак пътуваха на юг през Олд Диър, земя, която някога разделяла трейканци и уайдузи. Отскоро първите бяха започнали да изтласкват границата на запад в търсенията си на прословутия и все по-рядък елен, което бе дало на въпросните територии названието Ню Диър. Именно през тях двамата младежи бяха напуснали земите на уайдузите и попаднали на трейканската ловна дружина. Ню Диър все още бе предимно горист, макар трейканци да изгаряха дърветата с удачна скорост; доказателствата от рушителната им дейност можеха да бъдат видени ежедневно. Олд Диър вече бе превърната в пасбище, с изключение на няколкото изолирани групици дървета. Миризмата на прясно разорана земя бе заменила влажността на гората и там вече никой не ловуваше.

По времето, когато пътят сви отново на изток и пое през блатиста местност, краката на Лийт бяха подбити извън всякакви граници. Подметките на задигнатите от Адунлок ботуши се бяха изтънили и не предлагаха никаква защита срещу камъните по пътя.

— Палудиският път — бе казал весело Фемандерак. — Малко безлюден, ала ти сигурно напоследък си се пренаситил на хората. Най-краткият път от Инч Чантър до Инструър, тъй думат, така че ето ни по него.

Философът изглежда не забелязваше неудобствата на Лийт, който от своя страна със сигурност нямаше намерение да му казва. Нуждаеше се от нещо, което да му помага да се гневи на света.

Палудис представляваше мочурлива земя, придобила това си качество чрез северната вода, затворена тук от редица дюни. Влагата и заразите не позволяваха обработването на земите, тъй че трейканците много отдавна бяха вдигнали ръце от тях, дирейки нови земи на запад, избирайки по-малкото зло в лицето на уайдузите вместо комарите. След няколко прекарани по пътя дни Лийт разбра защо — насекомите бяха дори по-голяма напаст от онези на северната пролет. Спомни си нещо, изречено от хауфута — дали беше по време на сегашното им пътешествие?

— В кацата с меда винаги има муха — бе изръмжал той. — Ей затова зная, че няма Най-възвишен: всяка пролет има комари, във всяко поле — камъни. Що за жесток бог би измъчвал хората си, правейки живота им тъй усилен, че да не им остава време да се насладят на света, който той е сътворил за тях?

Тези думи бяха се впили в ума му. Срещу всяка Стела има Друим, срещу всеки Лийт — Хал.

Чудя се как би отвърнал Хал на това? Лийт не искаше да знае, не искаше да слуша чужди поучения. Не искам да бъда променян. Искам да бъда оценен правилно, дори и да остана точно какъвто съм.

С настъпването на лятото цвят замени цъфтежа, както цъфтежът бе заменил калта. Компанията остави Лейврок и Трейка зад гърба си, започвайки бавното изкачване на Ремпарерските планини, границата между западна и централна Фалта. Западният път преля от павиран друм до тясна пътечка, а ордите живеещи край и по него бяха заменени от шепа дръзки люде, борещи се за хляба си с неплодотворните почви из височините. Тук в отминали времена феодали бяха царували над мънички царства, най-голямото от които оставаше в границите на погледа. Бандити бяха превърнали тези гранични земи в руина. Вятърът царствено се разхождаше из изоставени зали, из които надничаха бръшлян и коренаци, бавно разчупвайки каменните плочки, дордето нявга гордо издигалите се замъци сега обрастваха с надгробна трева. Засега нямаше и следа от прословутите рампартски обирджии, които вероятно диреха по-богата плячка по на север.