Читать «През лицето на света» онлайн - страница 299

Докато Кърр правеше последните крачки от изкачването, той се замисли, че само преди няколко месеца това усилие щеше да го остави без дъх. Усещаше как годините се отърсват от него, макар че носените от него отговорности със сигурност щяха да го притиснат, без значение от формата му.

Ала нищо не може да тежи на сърцето, станало свидетел на такава красота, помисли си, когато пътят започна да слиза надолу. Почти директно под тях, на дъното на виещия се път, Инверел се гушеше сред тревисти хълмове. Долина от гори и поля се простираше от дясната им страна чак до морето. Чистият въздух придаваше такава острота на погледа, че Кърр почти можеше да види фермерите из полетата, хората по улиците, излизащия от комините дим. И макар да знаеше, че това бе свойство на планинския въздух, струваше му се, че само да се протегне и би могъл да вземе някоя от къщичките между двата си пръста.

От лявата им страна се разкриваше друг тип красота, отчасти примесена със страх. Там се издигаха Рампартските планини, Укрепленията на Фалта, наричани още Ману Ирион, Човекоядците. По-внушителни от Челюстните планини далече на запад, отстъпващи единствено на Алдраската верига край брудуонската граница. От много време Човекоядците криеха опасности за непредпазливите. Две хиляди години след заселването на Първородните, все още само два пътя прекосяваха въпросните планини: Западният и проходът Бели зъб — последният отвратителен. Между тях се издигаше Небосводната верига, лабиринт от скали и лед, който не можеше да бъде прекосен. Утринното слънце огряваше връх подир връх — могъща армия, крачеща в далечината, напомнила на Кърр за далеч по-смъртоносната войска, която може би вече се събираше пред фалтанските порти. В авангарда на беловърхата армия стоеше Друмската планина, Друим Корри, както я наричаха планинджиите, надвиснала над малкия градец, както Рушителят скоро можеше да надвисне над всяко селище във Фалта. Придружаван от тези мрачни мисли, фермерът бързо поведе останалите надолу, защото от югозапад задуха леден вятър.

Компанията отседна в сносна странноприемница, сварвайки да окупира последните свободни легла. Както винаги се опитаха да не се впускат в приказки, отбягвайки неизбежните въпроси. Нямаше как да скрият факта, че водеха пленник със себе си, а на вгледалите се по-отблизо ставаше ясно, че мъжът бе от друга раса. Версията, която даваха на всеки, достатъчно дързък да запита (а във всеки град все се намираше по един), бе, че в Инструър имало награда за този крадец и че го отвеждали там, за да бъде осъден.