Читать «През лицето на света» онлайн - страница 295

Остатъкът от утрото представляваше суматоха от несигурни стъпки, профучаващи назад дървета и камънаци, неспирно тропане надолу по склоновете на скалите, по които се бяха изкатерили. Този страж носеше зловещо име: Каирн Деаргх, Планината на мъртвешките кости. На върха някога бяха стояли постове, ала не уайдузки, а на Първородните, имащи за цел да държат под контрол дивите племена. Костите на избитите биваха струпвани в дъното на наблюдателницата, струпвайки свидетелстваща за ужасите на войната грамада. Ала сега и двете бяха потънали в обятията на гората. Лийт и Фемандерак подплашваха птици и животни, впили очи в неравния път под нозете си.

Накрая земята се изравни и постепенно бегът им затихна, първо до подтичване, сетне до нормален ход. На няколко пъти спираха да отпочинат. Ала ужасът на уайдузите все още не бе ги изоставил и още неотпочинали напълно, отново бяха на път, разчитащи на запаси от енергия, за чието съществуване не бяха подозирали. Вървяха през остатъка от деня и до късно през нощта, а рано на следващия ден се озоваха сред обширната тревиста равнина, която бяха съзрели по-рано вчера.

През тази земя нямаше пътища, тъй че поеха през полето, неуверени в точната си посока. Някак бяха се отдалечили по на юг, отколкото бе по вкуса на Фемандерак.

— Има път от Станлоу, по който прекосих две трети от разстоянието до уайдузите — обясни той. — Когато не знаех накъде съм се отправил. Него търся сега.

Лийт не отговори, събирайки енергия за прескачането на малък поток. Двамата го прецапаха шумно, сетне се изкатериха сред горичка.

— Насам! — отекна вик нейде отдясно.

Лийт замръзна. Фемандерак реагира първи, грабвайки го за ръката и повличайки го наляво:

— Тичай! Бързо!

— Притиснете ги! — долетя друг глас, този път от лявата им страна, много по-наблизо. — Не може да са стигнали далече.

Фемандерак завъртя Лийт и двамата бързо се отправиха към ручея. След миг стояха на върха на брега, ала пътят им бе отрязан от трима мъже, застанали сред водите. Един от тях вдигна глава, видя ги и нададе вик. В този миг друга група с извадени мечове и ножове се появи от дърветата.

— Няма да се върна в Адунлок, няма да ме хвърлят в онази пропаст — изсъска отчаяно Лийт.

— Виж ти, виж ти, какво си имаме тук? — рече един. — Два елена попаднаха в капана. Но що за елени са тези? Глупави уайдузки елени, ако се съди по облеклото им. Не знаете ли, че не е безопасно да пасете из равнините?

Гласът му имаше грозни оттенъци.

Лийт не можа да разбере значението на думите на мъжа, ала Фемандерак заговори.

— Ние не сме уайдузи, макар да сме облечени в техни дрехи. Избягахме от Адунлок и търсим закрила при трейканците. Какви сте вие?

— Ние сме трейкански ловци от Инч Чантър — отвърна мъжът. Околните се отпуснаха и свалиха оръжия. — Помислихме ви за елени — глупави, шумни животни — ала вие не се оказахте нито елени, нито уайдузи. Избягали от Адунлок, думаш? Доста смелост се иска за това.

Чернокосият мъж се обърна и поговори с другаря до себе си.

— Ето какво — рече, обръщайки се към двамата младежи. — Ние преследвахме два елена и трябва да ги уловим. Вие ще останете тук, а Крийн ще ви пази. Ще се върнем до най-много два часа. Тогава вие ще дойдете с нас и ще разкажете историята си в Инч Чантър. Съгласни?