Читать «През лицето на света» онлайн - страница 282

— Ти не ме познаваш, Фемандерак. Прав си, нещата не са такива, каквито изглеждат. Аз дори не съм обикновен селянин. Момчетата ми се присмиват; подиграват се на страховете ми, на притесненията ми, на сълзите ми. Аз съм ревльо. Казват ми, че трябва да върша разни задачи, ако искам да съм им приятел. Никое от момичетата не иска да бъде видяно с мен — заради подигравките, които ще си навлече от останалите. Твърде съм слаб, твърде дребен, говоря прекалено много, а брат ми е сакат.

Сетне поемам на това пътуване и ти ми говориш за величие и цели. Не само ти. Срещнахме един отшелник, набожен човек, който каза подобни неща. Какво да мисля? Бих дал всичко — всичко — за да бъда като останалите. Не искам да съм велик. Не искам да съм различен. Искам просто да ме оставят на спокойствие!!!

Вътрешният бент се скъса и Лийт избухна в сълзи. Фемандерак стоеше наблизо, без да е сигурен какво да стори.

— Чуй — заговори накрая философът. — Напомняш ми за момче от родината ми, борещо се с призванието си. Помня го как плачеше нощем, когато си мислеше, че никой не го чува: „Искам да бъда като другите!“ Ала в милостта си Най-възвишеният не изпълни молбите му.

Доскоро оживеният глас сега звучеше странно спокоен.

— Един ден той сподели с учителя си. Спомням си съвсем ясно.

— Ти се бориш със себе си — рече му учителят, — и не можеш да победиш. Всичко уникално, което захвърлиш в себе си пред страха от подигравки, е загуба за теб и всички останали. Единствената ти надежда е да изоставиш всички надежди да бъдеш като тях и да научиш кой си.

— Момчето научи, че приятелите му се подиграваха на онова, което не разбираха. Научи се да цени даровете си. Научи се да ги полага в ръцете на Най-възвишения. Животът му вече е свободен от постоянната вътрешна борба. Но все още не е безстрашен — додаде със смях.

В мъката си Лийт чу Фемандерак да присяда. Миг по-късно около двамата затанцуваха подобно на втечнен огън тихи звуци.

— Мислех, че си я изгубил! — викна удивен Лийт.

— Приятелю — дойде отговорът, — ако не бях съумял да извадя арфата си, все още щях да се намирам под водата, опитвайки се да я освободя. Сега мълчи и слушай.

Музиката бе поредица от ниски ноти без привиден ритъм или мелодия, изсвирени тихо, звук, говорещ за солидност, за непроменимостта на земята, за подкрепящи ръце, поддържащи ги зиме и лете. Тя напомни на Лийт за малко момче, лежащо будно в леглото, слушащо как баща му си тананика, докато работи до късно през нощта; за сигурността, която бащиното присъствие му бе вдъхвало; за обичта, която семейството му бе споделяло, любов, от която се бе извърнал с усещането за предателство, впило корени дълбоко в него и подхранвано от липсата на баща му…

С музиката се лееха спомени: смехът на децата, докато сакатият Хал минаваше покрай тях; отпътуването на баща му с кралските пратеници; плачът на майката късно нощем, когато тя си мислеше, че останалите спят; подигравките на момче, които накрая не бе могъл да понася повече и се бе впуснал върху му, само за да бъде повален с един удар; чакането под дъба на момиче, което така и нямаше да се яви; Стела и Уайра, хванати за ръка; гласът й, докато се прегръщаха на леда; гласът на баща му. Сълзите продължаваха да напират сред мрака, отвъд погледа на онези, които смятаха за уместно да се подиграват на реагиращо различно момче, сълзи на разкаяние и облекчение, които се лееха, докато музиката пронизваше вътрешната чернота.