Читать «През лицето на света» онлайн - страница 284
Рассел Киркпатрик
След по-малко от половин час стоеше пред тайната врата. Пооправи униформата, малко широка и окървавена край лявата мишница, надявайки се да изглежда прилично.
В коридора стоеше самотна фигура, взирайки се през едно от прозорчетата, ала не се обърна да види кой излиза. Може би не беше чула изщракването на ключалката. Манум се стрелна край нея, придавайки си вид, че бърза нанякъде, затаил дъх, напрегнат до крайност.
— Какво правиш тук? Слез при Нумен Скоу и помогни в заравянето на мъртвите! — с нетърпеливо лице гледащият през прозореца се извърна към Манум. Ключовете на колана му потропаха, когато той ядно се удари по бедрото. — Искам цял Адунлок да се е събрал край кладата до час. Мърдай!
Манум разбра малко от думите, ала разчете безпогрешно лицето на уайдуза и нетърпеливия му жест. Кимна, сетне се обърна и затича към стълбите.
Второто ниво беше празно. Манум се изкачи на най-горното. Обърна се надясно, стрелна се по коридора, осветен от самотна премигваща факла, и опита първата врата. Заключена. Всички се оказаха затворени, подсигурени с дебели резета. Очевидно това беше затвор. Нямаше начин да разбере коя от килиите е обитаема, още по-малко дали Лийт не се намира в някоя от тях, без да вдигне прекалено много шум. Каменна стена слагаше край на коридора и на надеждите.
Умрелите надежди бидоха заменени от гняв, последван от диапазон други емоции. Гняв над безчувствения начин, по който уайдузките пленници биваха убити, горчивина от вероятното изколване на фодрамите, бяс над гадостта долу в пещерата, ярост от изчезването на сина. Търговецът бе държан в плен от най-жестоките брудуонци, ала дори и те не бяха тъй зли. Всички оправдания за поведението на уайдузите бяха забравени, всяка мисъл — захвърлена. Манум искаше да ги накара да си платят.
Докато стоеше потънал в размисъл, долови звук от най-близката килия. Значи все пак имаше пленници! Манум се хвърли по коридора и заслиза по стълбите. Мъжът край скритата врата не бе помръднал, взиращ се в битката долу, и не се обърна при звука на стъпките. Изпаднал в ледена ярост, Манум отделяше мисъл за плановете си, колкото да си припомни нужната дума.
— Ключовете! — изръмжа на уайдузки.
Онзи се обърна към него и Манум установи с удивление, че очите на мъжа бяха насълзени.
— Ключовете?
— Да нахраня затворниците — рече неловко Търговецът, надявайки се планът му да успее.
— Къде е пазачът? — уморено каза мъжът, но още докато говореше, откачи връзката от пояса си.
Манум безмълвно посочи към битката. Мъжът кимна, подхвърли му ключовете и отново се наведе през прозореца.
