Читать «През лицето на света» онлайн - страница 283
Рассел Киркпатрик
Часове по-късно Лийт се събуди под звуците на успокояваща музика. Той и Фемандерак поговориха малко, съсредоточавайки се върху пътуването си покрай потока. Стъпките им шумоляха из пясъка или отекваха глухо върху камъните. Многократно зашляпваха из потока, принудени да заобикалят невидени в мрака скали.
Пещерата край тях отново се стесни до тунел с широчината на потока. Скалите се снижаваха, принуждавайки ги да приклекнат; Лийт скоро разшири колекцията си от белези. Гладките стени говореха, че тунелът е бил наводняван. Виеше се ту наляво, ту надясно. Водата се стичаше около поясите им. Нова, лека извивка надясно, последвана от мътно сияние далеч напред, накарало очите на Лийт да се насълзят. То се усилваше, осветявайки зелените стени, нашарвайки водната повърхност, очертавайки силуета на нарамилия арфа Фемандерак, вървящ отпред. И внезапно се озоваха вън от тунела — сред ослепителна дневна светлина, пещерата изплюла потока и двамата пътници, премигващи като бухали на утринното слънце, на дъното на клисура със стръмни стени.
Стъпките отшумяха и настъпи ледена тишина. С изключение на двата трупа, Манум остана сам. Скриви лице при вида на дебелия заложник. Паникьосаните стражи бяха накълцали мъжа и сетне избягали. Какво ги бе изплашило? Мъртвият очевидно беше водач, важна личност в Адунлок.
Изгуби много време в търсене на някакъв белег какво би могло да се е случило на Лийт. Първоначално диреше тихо, ала с нарастване на отчаянието захвърли предпазливостта и към края вече крещеше силно името му без да се интересува за собствената си сигурност. Ала никой не дойде да провери източника на виковете, нито да се погрижи за телата. Може би битката още бушуваше.
Накрая тъгата и безсилието го повалиха на колене край пътеката. Лийт не беше тук, това бе ясно, така че какви бяха логичните възможности? Насили се да мисли, изтръгвайки ума си от тресавището на неувереността и отчаянието. Най-вероятно бе синът му и онзи другият да са избягали в някой от тъмните тунели край вира в другия край на пещерата. По-малко вероятно, ала пак възможно, бе да са се върнали обратно, отправяйки се към Адунлок, преследвани от стражите. По-малко вероятно, защото щеше да ги види.
Трябваше да стори нещо; отчаян план започна да се оформя в ума му. Ала спомняше ли си достатъчно от езика на уайдузите, за да го приведе в действие? Съмняваше се, ала тъй като това бе единственият възможен план, той захвърли наметалото и панталоните, премени се в униформата на убития от него пазач и захвърли старите си дрехи върху ужасяващата грамада на дъното на Хелиг Холт.
