Читать «През лицето на света» онлайн - страница 279

Изправи се и изтръска пясъка от уайдузките си одежди, сетне опипом се отправи към потока. Не съм пил нищо след онази вода в Адунлок, помисли си, докато се навеждаше над бълбукащия ручей. В нея трябва да е имало нещо.

Канеше се да потопи устни в потока, когато внезапно се дръпна втрещен, спомняйки си отвратителната грамада на дъното на Хелиг Холт. Макар умът му да го уверяваше, че водата най-вероятно е безопасна за пиене, страхът от купището мъртъвци още не го бе напуснал и той не възнамеряваше да пие.

— Къде сме? — промърмори на глас.

Мракът изслуша въпроса му и го повтори многократно, въпрос, сякаш долетял от хиляди недоволни зяпачи. Къде сме? Къде сме? Къде сме? Звукът вцепени Лийт — това Залата на мъртъвците ли е? За един умопобъркващ миг си помисли, че е умрял и очаква присъдата си отвъд стените на времето.

— В долните пещери — долетя отговор недалеч от него. — В безопасност от уайдузите.

— Фемандерак! — възкликна Лийт. — И ти ли си умрял?

— Не, доколкото знам — развеселено отвърна философът, — макар в реката за малко и това да се случи.

— Значи това е друга пещера?

— Трябва да бъде. За момент си помислих, че сме на открито, ала тези светлинки над нас трябва да са някакви насекоми или животни, а не звезди.

Разбира се! Лийт се почувства глупаво, че не бе разпознал сцената над главата си.

— Това са светулки. Увесват светлините си на дълги нишки. Виждал съм ги из хълмовете над Лулеа и в пещери, но никога в такива количества.

Макар да не можеха да се видят, и двамата обърнаха лица нагоре. Гледката бе някак мирна, насекомите търпеливо лееха светлината си в очакване на храна, недокоснати от човешката злина. Уайдузите не можеха да достигнат толкова надълбоко под земята. Тук бяха в безопасност.

— Подземната река ни е отнесла много дълбоко — Фемандерак започна да преценява наличните им възможности. — Няма как да се върнем обратно, не и срещу това течение. Бихме могли да потърсим проходи, изглежда целият хълм е пресечен с такива, обаче може да не ни отведат никъде. Струва ми се, че трябва да поверим съдбата си на течението на реката.

— Ами ако няма изход?

— Тогава ще прекараме последните си дни в изследване.

Мъчителна жажда тормозеше Лийт. Фемандерак дважди бе отпил от потока, ала младежът не можеше да си избие от главата телата в Хелиг Холт. С протегнати в търсене на препятствия ръце крачеха покрай потока. Трябва да сме се отдалечили на повече от миля от вира, водата вече трябва да се е изчистила. Напразно — повдигаше му се при мисълта за пиенето.

Загърбили пещерата с насекомите, поеха по тесен тунел, не по-широк от реката, през който трябваше да поемат, потънали до кръста. Фемандерак говореше неспирно; по някое време Лийт осъзна, че спътникът му използва гласа си, за да определи големината на пещерата, в която се намират. Говореше за родната си земя, която описваше като малък остров, разположен в подножието на висока скала в дълъг, тесен залив. Нарече я Даурия. Не беше от фалтанските страни, поне това си спомняше Лийт от уроците на хауфута.