Читать «През лицето на света» онлайн - страница 278

Скалите се събираха около тях. Пред себе си Лийт можа да види процеп, очевидно прекалено тесен, за да може човек да се промуши през него. Ала мощното течение настоя, че трябва да се отправят към него и на Лийт не му бяха останали сили, с които да се противопостави, сериозно притеснен от липсата на въздух. Стрелна се през цепнатината, болезнено удряйки лакътя си. Зад него арфата на Фемандерак заседна.

Лийт не можеше да помогне на новия си приятел. Обърна се и се забори с течението, ала не можа да се приближи. Водата го отнасяше далеч от философа и след дълго лъкатушене из наводнени тунели го изхвърли на песъчлив бряг. Пое си няколко пъти въздух, сетне изгуби съзнание.

* * *

Претърсването край Хелиг Холт отне на фодрамите много ценни минути, докато накрая откриха търсеното.

— Насам! — долетя вик и Ейксхафт изтича до ръба на бездната. Тясна пътека се виеше надясно, изсечена в самата скала. Там откриха останалите фодрамски пленници. Бързо бяха отведени, все още замаяни от упойващата смес.

Ейксхафт прецени ситуацията. Бяха спасили деветима — от поне двадесетима пленени. Синът на Манум не беше сред тях, което несъмнено означаваше, че е бил хвърлен в дупката. Поне петнадесетима от бойците му бяха убити или смъртоносно ранени без изгледи да дочакат утрото. Струваше ли си това? Девет за петнадесет. Дали нямаше да е по-добре да си останем вкъщи? Не! — провикна се сърцето му. — Воините ми погинаха за достойна кауза. Живите ще живеят без вината, че са изоставили пленниците.

— Ще нападнем ли крепостта? — запита някой до него, чиито очи все още блестяха от възбудата на битката.

— Не, момче, свършихме това, за което бяхме дошли. Нека не оставаме повече тук, уязвими за контранападение. Оттегли се!

При тази команда фодрамите като един се обърнаха и като взеха оцелелите със себе си, тихо се отдалечиха от подгизналото от кръв поле, някои от тях вече съчиняващи песните, които щяха да бъдат пети край фодрамските огньове. Песните за Битката при Хелиг Холт.

Глава 22

Следобедна буря

На Лийт му трябваше много време, за да се убеди, че е буден; сетне, осъзнал, че очите му са отворени, си представи, че лежи под безбройните светлинки на нощното небе. Наблизо малък ручей весело бълбукаше, не се чуваше друг звук — нямаше вятър, нямаше шумолящи дървета; никой от звуците, които бе свикнал да долавя по време на пътуването. Тишината леко го изнервяше. Изправи се и напрегнато се вслуша. За известно време до ушите му достигаше само звукът от водата, ала впоследствие можа да различи нечие недалечно дишане.

Бе привикнал към спящите си спътници, ала не си спомняше да е чувал преди това ритмично поемане на въздух. Скорошните спомени се завърнаха — за последно си спомням, че водата ме повлече из някакви пещери… Фемандерак беше заседнал… успял си! Теб трябва да чувам! Ала жалко за арфата ти. Не бях чувал подобно нещо.