Читать «През лицето на света» онлайн - страница 25

Лийт достигна фермера на последния склон към къщата. При звука на задъханото дишане и хрускащия сняг старецът поспря, изръмжавайки неразбираем поздрав към момчето, когато то най-сетне се изравни с него. Без повече приказки, двамата поеха към постройките, където около двадесет дълговлакнести овце бяха запрени.

За облекчение на посрамения младеж, никой от приятелите му не видя странната гледка, която представляваха Кърр и Лийт, докато превеждаха стадо своенравни овце през средата на селото. Вероятно още спят, помисли си печално юношата. Суровата зима си имаше и предимства — беше прекалено студено за работа на открито, по-голямата част от която бе вършена през лятото. Това означаваше, поне за по-младите, че зимата бе време за почивка (с изключение на двата дни почистване у хауфута). Но с възмъжаването си Лийт откриваше, че от него се изискваха все повече задачи, като например работата за този сприхав дядка — и му оставаше все по-малко време, което да отделя за себе си. Също знаеше, че ако някога баща му се върнеше, щеше сериозно да се заеме да го обучава в занаят. Лийт не бе мислил особено за това. Не знаеше какво се изисква, за да бъдеш Търговец и не бе сигурен дали иска да узнае.

Заповедно изръмжаване изтръгна младежа от размислите му.

— Моля?

— Казах да ги отведеш наляво, момче — старецът използва патерицата си като указател и посочи към набразден път, който водеше до обсипана с дървета могила.

— Наляво? Но аз си мислех, че няма да… Така де, няма ли…

— Да? — в гласа се долавяше заплаха. Лийт усети, че е загазил. Пое си дълбоко дъх.

— Някой каза, че тази година нямало да дадеш овце за Средозимника.

— Нима? И къде мислеше, че отивахме, момче?

Лийт промърмори нещо в отговор. Изобщо не трябваше да разпитва стареца. Трябваше да си остане между завивките.

— Кой е казал, че няма да дам овце? Кой е казал? Бас държа, че са онези безполезни старчоци, дето, освен да плещят с езици като отлитащи лястовици, си нямат друга работа! — фермерът забиваше многократно бастуна си в земята, за да подчертае думите си. — Никой от тях не прояви достатъчно акъл да дойде да ме попита защо; и още по-добре за тях! И никой от тях не дойде да помогне! Ще ти кажа защо нямаше да доведа овцете. Защото никой не предложи да ми помогне да ги преведа! — старият човек изруга, сетне стовари страховит удар с пестника си по портата. — Аз и Тинеи сами сред снега! Изобщо не трябваше да я слушам. Вън на снега да ги изкарваме и сега тя е обратно на легло, повалена от треската. И хлапето на Манум ми помага да доведа овцете. Няма да получа никаква благодарност, ще видиш! Няколко любезни думи, или може би не толкова любезни, и обратно на работа, щастливи да видят гърба на оня досаден дърт фермер — той повдигна лице към Уоч Хил, най-високата точка в Северните покрайнини, няколко мили надясно от тях. — Не струват, не струват! Каквото и да казваш! — Той се взираше в гористия хълм, като че очакваше отговор от него.