Читать «През лицето на света» онлайн - страница 2

И сега пророчеството бе попаднало в ръцете му, както и бе орисано. Нямаше съмнения относно истинността му. Той притежаваше доказан усет за подобни неща. Години бе прекарал в Далекозрящата кула, борейки се с вдъхновените думи, измърморвани от глупаците, кълнящи се да служат на Най-възвишения. Всички те носеха идентична миризма — можеше да подуши тези вдъхновени слова, острият им дъх го дразнеше. Глупави ограничения, предназначени да държат овцете в кошарките им. Ала не и него! Неумиращият се бе изправил срещу самия Най-възвишен, за да излезе победител и да отнесе тайната на вечния живот като свое единствено притежание. Думите на Най-възвишения още горяха в ума му. Това пророчество имаше същата остра миризма около словата си, като джуджуне с твърде много подправки.

Бе типично за Най-възвишения да прати някой, който да му се противопостави. Типично — и бе осъдено на провал. Неумиращият бе отделил две хилядолетия в изучаването на човешката душа и знаеше колко податлив на поквара щеше да бъде наивният спасител. Когато откриеше тази Десница — не дали, а когато — нямаше да го унищожи. О, не! Не обичаше особено прозвището си „Рушител“. Той не рушеше, той пресътворяваше. И това щеше да направи с Десницата. Ще го намери, приюти при себе си, поквари, преправи. Пророчеството казваше, че Фалта ще бъде управлявана от Десницата, което отлично устройваше Неумиращия. Каква великолепна ирония щеше да има в представянето на Десницата на Най-възвишения като спасител на Фалта; спасител, претворен по негово мрачно подобие.

Да, вероятно Десницата бе несъвършенството в плана, произволният елемент, все още не попаднал в уравнението. Но, помисли си Неумиращият, докато се взираше в чукана на собствената си дясна ръка, изчистената елегантност бе тъй изкусителна.

Глава 1

Лулеа

Огромният дъб стоеше обагрен от есента под размирното небе. Чепати клони протягаха артритни пръсти над влажните земи, посягайки към закътаните осветени домове. Вихрушки разтърсваха кафявите листа, мокрейки кафявия балдахин. Яката дъбова сърцевина посрещаше без усилие есенните дъждове; определено предстоеше много по-лошо, дори и ако задаващата се зима се окажеше мека. Толкова на север снегът можеше да се задържи със седмици, а в по-суровите години — дори и с месеци, но гигантското дърво щеше да оцелее. Винаги го правеше.

Под закрилата му се свиваше момче, треперещо от студ. Капки намираха път в лабиринта от листа и се шмугваха безпогрешно в яката му. Не трябваше да става така, помисли си ядосано той. Замръзнал, мокър и отчаян, той се притисна към дънера. Защо изобщо си бе помислял да я покани тук? Що за глупава идея му бе влязла в главата? Другите щяха да му се присмиват, знаеше, и мисълта за подигравателните им усмивки го измъчваше далеч по-силно от ледения вятър, по-силно от осъзнаването, че тя няма да дойде, че никога не е имала намерението да го стори.

Вятърът вдигна нова вихрушка. Порив на вятъра лениво протегна студена, мокра ръка под клоните на дъба и шибна очите на момчето с краищата на русата му коса. Невидими пръсти откъснаха златно листо, което в признание на поражението си полетя към земята. Младежът пристъпи напред и се загледа в безжизнения кафяв отломък. Защо не го оставеха на мира? Така или иначе бе мъртво, какво повече? Очите му пробягнаха и той отново се притисна към дънера. Нямаше да си тръгне, нямаше да помръдне, докато тя не дойде; дори и изобщо да не се появеше, дори и да го откриеха подгизнал, замръзнал, и може би мъртъв.