Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 88

– Кога е рожденият ти ден?

Той се изненада.

– На седми декември. Защо?

На Розет е на двайсети декември. Близо. Много близо. Но в крайна сметка какво значение има, ако подозренията ми се окажат верни? Рижия не се интересува, че Анук не е негова. Защо това да е различно? Но все пак мисълта, че Рижия може и да е знаел, че може да го е крил осем години – четири от които е прекарал тук, в Ланскене, работейки по фермите и над лодката си, живеейки под наем у Жозефин...

Рицарят чаши крие нещо. Лицето му е изпъстрено със сенки. Кралицата държи чашата си твърде апатично, като че ли вътре има нещо, което ѝ е противно. Децата са се качили горе с Влад. Учудващо тихи са. Оставям ги да си играят и излизам с телефона си в Ле Маро.

Пак нямах съобщение от Рижия. Телефонът му беше изключен. Написах: Рижия, моля те, свържи се с мен! Нуждая се от теб...

Разбира се, не изпратих съобщението. Никога не съм се нуждаела от никого. Ако Рижия иска да се свърже с мен, ще го направи. Пък и какво да му кажа? Трябва да го видя лице в лице. Трябва да разчета цветовете му.

Времето се променя. Усетих го още преди, докато говорех с Оми в Ле Маро. Вятърът е силен както винаги, но сега облаците с ангелски лица имат мръсни крачета. Когато стигам върха на хълма, на лицето ми тупва дъждовна капка...

Задава се Черният отан...

 Първа глава

Понеделник, 23 август

Разбира се, не мога да ви разкрия какво ми каза тя – официално или не, – това е тайна, която не мога да издавам. Обаче беше бледа като привидение, когато завърши разказа си, и каквото и да изтъквах, не успявах да я утеша.

– Не знам какво да ѝ кажа – призна Жозефин. – Тя толкова се гордееше, че съм се променила. Светът се отвори пред мен. Бях готова да разперя криле. А сега съм като всички останали. Живея на същото място, въртя кафенето си, остарявам...

Отбелязах, че според мен не изглежда стара. Жозефин ме стрелна с нетърпелив поглед.

– Толкова неща се надявах да направя. Толкова места исках да видя. Тя ми напомня за всички тях, тя е правила всичко това и аз се чувствам... – стисна юмруци. – О, какъв е смисълът? Някои хора цял живот седят и чакат влака, а накрая установяват, че дори не са отишли на гарата.

– Ти си изпълнила дълга си – уверих я.

Тя направи физиономия.

– Моя дълг!

– Ами да. Някои от нас имат дълг, не може всички да сме като Виан Роше, непрекъснато да се местим от място на място, никога да не поемаме отговорност.

– Вие не одобрявате – изненада се тя.

– Не съм го казал. Но всеки може да избяга. Понякога е нужна повече смелост да останеш на едно място.

– Вие това ли ще направите? – попита Жозефин. – Ще се опълчите на църквата и ще останете?

Изтъкнах доста троснато, че това е нейната изповед, не моята. Тя се усмихна.