Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 87

Ти го искаше за себе си, Виан. Какво лошо има? Този път гласът не е на майка ми, нито на Арманд Воазен. Гласът е на Зози д’Алба, която продължава понякога да се появява в сънищата ми. Зози д’Алба, която ми спаси живота, защото го искаше за себе си; Зози, свободният дух, крадлата на сърца. Нейния глас пренебрегвам много по-трудно от другите шепнещи.

Ти го искаше. Ти го взе, Виан. Жозефин нямаше шанс.

Защото въпреки цялото си притворство Зози боравеше повече с истината, отколкото с лъжата. Тя ни показваше собствените ни отражения, показваше ни скритите ни лица. У всеки се спотайва мрак, знам го, цял живот се боря срещу това. Но преди Зози никога не съм знаела колко мрак има вътре в мен, колко себичност и страх.

Кралица чаши. Рицар чаши. Седмица мечове. Седмица пентакли. Картите на майка ми. Мечтателният им мирис, лицата им, толкова познати.

Дали Жозефин не е избелялата Кралица? Трябва ли Рижия да е Рицарят? Аз Луната ли съм – нестабилна, двулика, плетяща мрежата си между тях?

В три часа следобед Анук и Розет се прибраха заедно с Пилу, заливащи се от смях и останали без дъх заради вятъра.

– Пилу има хвърчило – оповести Анук, а Розет повтори думите ѝ изразително, но на езика на знаците. – Пуснахме го надолу по течението – ние тримата и шантавото куче. Честно, ама че помияр! Веднъж дори скочи в реката, за да хване хвърчилото, и трябваше да го вадим. Затова има влажни треви в косата на Розет, а всички останали миришат на мокро куче.

– Не е честно – възпротиви се Пилу. – Влад не е помияр. Той е много интелигентен и добре трениран ловец на хвърчила и произхожда от прочутите древнокитайски кучета рибари.

Рибарско куче, каза Розет. Куче рибар. И заедно с Бам затанцува из кухнята.

Алиса отново избяга горе още щом чу кучешкия лай.

– Няма нищо – успокои я Анук. – Това е просто Влад. Можеш да излезеш. Няма да те ухапе.

Отначало мислех, че Алиса няма да слезе, но накрая любопитството ѝ надви стеснителността. Тя седна на площадката и надникна между перилата. Пилу мимоходом я удостои с поглед, но се заинтригува повече от купата с тесто за палачинки на печката.

– Това за довечера ли е? – попита.

– Точно така. Обичаш ли палачинки?

Пилу кимна въодушевено.

– Ще си ги приготвим на огън на открито като речните хора. С наденички и сайдер, разбира се.

– Познаваш ли много речни хора? Мислех, че са престанали да идват тук – казах.

– Идваха, когато бях малък – отговори Пилу. – Причиняваха големи неприятности в Ле Маро. Мисля, че баща ми е заминал с тях – сви рамене той и продължи да разследва какво се пече във фурната.

Отново си помислих за Кралицата чаши. Потърсих чертите на Рижия в лицето на Пилу, но не открих нищо познато. Къдрава коса, изсветляла от слънцето, кръгло лице, чипо носле. Може би нещичко от Жозефин в очите, но нищо от Рижия – ала въпреки това и Пилу като Розет обича да рисува.

Спомних си абстрактната рисунка в кафенето на Жозефин и погледа ѝ, когато говореше за бащата на Пилу. Само дето всъщност не беше говорила за бащата на Пилу, просветна ми изведнъж. Просто беше казала, че Пилу е неин и на никой друг. Самата аз го казвах, когато хората разпитваха за бащата на Анук, но въпреки това тези думи от устата на Жозефин ме притесняват – може би повече, отколкото трябва.