Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 85
Джоан Харис
Двете приключват с етикетите и излизат навън да играят, а Анук отива да се види с Дру и оставя на Алиса да довърши пълненето на бурканчетата със сладко. Алиса е мълчалива тази сутрин, лицето ѝ е спокойно и непроницаемо, а когато се опитвам да я измъкна от унеса ѝ, тя не откликва.
Може би защото Жозефин ще идва на вечеря днес. Присъствието на Алиса в къщата затруднява посрещането на гости, но ако отменя вечерята неочаквано, сигурно ще привлека повече внимание. Алиса може да се скрие в стаята си, пък и аз си имам свои причини да поговоря с Жозефин.
– Тя има син – казах. – На осем години е, а изобщо не ми го беше споменала.
Алиса бършеше бурканчетата с мокра кърпа, а аз ги запечатвах. Върху всяко бурканче поставям квадратче от целофан, което пристягам с ластиче – като хартиен фенер, пълен с мека златиста светлина. Уханието на гореща захар и канела беше като ласка над всичко.
– Кой? – попита Алиса.
Осъзнах, че съм изрекла мислите си на глас.
– Приятелката ми – отговорих. – Жозефин.
– Какво се е случило? – пита Алиса.
– Тя се преоткри – отговорих.
Ами, да, май това се случи. Жозефин се преоткри. Пък и как да не го направи в края на краищата? Самата аз съм любовница на преоткриването. Научих я на своята техника.
И сега за пръв път разбирам защо майка ми никога не обръщаше поглед назад, защо никога не се връщаше на местата, които бе обичала.
– Проблемът при хората е, че се променят. Понякога до неузнаваемост.
– Това ли се случи с приятелката ти?
– Може би – свих рамене.
Бакърената тенджера е празна. С общи усилия сме напълнили всяко бурканче в къщата. Готвя, когато не си намирам място, и обичам простичките рецепти, подготовката на съставките, съзнанието, че ако следвам правилата, ястието никога няма да ме разочарова. Ако и хората бяха такива! Ако и сърцето беше толкова просто нещо!
– Какво е направила? – попита Алиса, вперила поглед в бакърената тенджера. Прокара пръсти по ръба, сякаш се канеше да ги оближе, но се поколеба. – За да се преоткрие? Какво направи?
Хубав въпрос, казах си. Онзи ден, когато се отбих, Жозефин изглеждаше толкова радостна, че ме вижда. Но въпреки това съм тук вече цяла седмица, а...
– Трудно ми е да го обясня – отговарям. – Толкова много неща са си останали същите. Тя изглежда по-различно – подстригала се е и се е изрусила, – но отдолу си е същата Жозефин, импулсивна и добросърдечна, и понякога малко луда. Но у нея има и нещо различно...
– Може би крие нещо.
Погледнах я изпитателно.
– Понякога, когато се чувстваш така, просто не можеш да си с приятелите си. Не че не искаш да ги видиш, но знаеш и че не можеш да говориш с тях. – Поднесе пръста си към устата и го засмука. – Ето, наруших поста си. Какво ли щеше да каже майка ми, ако знаеше?