Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 36

– Нищо особено – усмихнах му се аз. – Помислих си, че можем да проявим солидарност. Никой не би искал майка и дете да се върнат на такова място.

Посочих обгорената входна врата и черната бъркотия зад нея.

Люк ме погледна предпазливо. Може би усмивката беше грешка.

– Добре, чувствам се неудобно – признах и се отказах от усмивката, – понеже половината село ме смята отговорен за пожара.

Половината село? Де да беше така! Вече можех да преброя хората, които ме подкрепят, на пръстите на едната си ръка.

– Аз ще помогна – заяви Люк. – Сега имам време.

Разбира се, семестърът му в университета започва в края на септември. Доколкото си спомням, той учи френска литература въпреки неодобрението на Каро. Но да иска да ми помогне? Никога не ме е харесвал, дори и когато майка му беше моя поклонничка.

– Ще докарам микробус от дъскорезницата – посочи Люк развалините. – Първо ще ви помогна да разчистим, а след това ще видим какви материали ще ни трябват.

Е, не бях в положение да откажа. В крайна сметка гордостта ме доведе до тук. Благодарих му и отново помъкнах отломките. Бяха повече, отколкото предполагах, но с помощта на Люк до края на деня бяхме изчистили целия долен етаж.

Камбаните забиха за богослужение, сенките на площада се удължиха. Отец Анри Льометър, все едно излязъл от охладен склад за свещеници, се появи откъм "Сен Жером" с бавна крачка, с прилежно изгладено расо, с модерна младежка прическа и с току-що изпрана яка, само един тон по-бяла от зъбите му.

– Франсис!

Мразя да ме нарича така. Удостоих го с най-дипломатичната си усмивка.

– Колко мило от твоя страна да направиш всичко това –каза той, сякаш съм го направил за него. – Ако ме беше предупредил сутринта, можех да обявя след литургия...

Тонът му загатваше, че самият той би бил щастлив да помогне, стига бремето да се грижи за моята енория да не бе прехвърлено на неговите плещи.

– И като стана дума за литургия – огледа критично той моята оцапана със сажди, потяща се особа, – предвиждаш ли да присъстваш тази вечер? Имам резервни дрехи във вестиария, които с радост...

– Не, благодаря.

– Просто забелязвам, че не си идвал на служба, не си вземал причастие и не си се изповядвал...

– Благодаря. Ще го имам предвид.

Като че ли ще взема нафора от него, а що се отнася до изповедта – е, отче, знам, че е грях, но нека просто кажем, че в деня, когато го изкупя, ще напусна църквата завинаги.

Той ме погледна състрадателно и рече:

– Вратата ми винаги е отворена.

И сетне, с последно проблясване на усмивката му като от реклама на паста за зъби, си тръгна и ме заряза много далеч от вътрешния покой, със стиснати юмруци зад гърба.

Това беше предостатъчно. Преустанових работа. Прибрах се, преди хората да започнат да се стичат към площада за служба. Камбаните ме преследваха по целия път и когато стигнах до входната си врата, видях, че някой я е маркирал с черен спрей. Трябва да се бе случило скоро – още усещах изпаренията от боята в топлия въздух.