Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 30

Жолин сви рамене.

– Ти не разбираш. Тя не разговаря с никого. Не е като другите магриби. Не знам дори дали говори френски.

– Не си се опитвала да разбереш?

– Не е толкова лесно – отвърна Жолин. – Как започваш разговор с някого, който никога не си показва лицето? С някои от жените в Ле Маро имахме приятелски отношения. Преди Каро ги канеше в къщата си на чай. Хората си мислят, че ние сме просто селяни, но тук сме много мултикултурни. Ще се изненадаш, Виан. Дори започнах да ям кускус. Знаеш ли, наистина е много здравословно и не напълняваш толкова, колкото си мислиш.

Усмихнах се скришом. Жолин Дру и Каро Клермон си въобразяват, че могат да навлязат в една култура, защото им харесва да ядат кускус. Представям си събиранията на чай в къщата на Каро: разговорите, дребните сладкиши, порцеланът, среброто, канапетата. Добронамерените дискусии, които целят да насърчават entente cordiale. Потреперих при мисълта.

– Какво се случи? – попитах аз.

Жолин направи физиономия.

– Спряха да идват, когато жената се нанесе. Тя носи само неприятности. Ходи със забулено лице и кара хората да се чувстват неудобно. А на жените им дай да се конкурират. Стана мода. Всички започнаха да носят покривала. Е, може би не всички, но нали знаеш. Очевидно това подлудява мъжете. Кара ги да гадаят какво има отдолу. Разпалва въображението. Разбира се, това не се понрави на Рейно. Той винаги се е придържал към миналото. Не може да се справи с мултикултурна Франция. Чу ли за шумотевицата около джамията? И след това с минарето? А после, когато тази жена отвори училището... – поклати глава Жолин. – Сигурно не е издържал. Само това мога да кажа. Няма да е за първи път.

– Колко ученици имаше там? – попитах.

– О, може би около дузина. Един бог знае на какво ги е учила. – Тя раздразнително приведе едното си рамо. – Тези бурки не искат да се смесват с нас. Смятат, че ще ги покварим с нашите разюздани нрави.

Или просто им е омръзнало да бъдат покровителствани и разбирани погрешно, помислих си, но не казах нищо.

– Има ли дъщеря? – попитах.

Жолин кимна.

– Да, горкото мъниче. Никога не си играе с нашите деца. Не говори с никого.

Погледнах през прозореца натам, където Анук и Жано използваха метлите за бой с въображаеми мечове, а Розет дюдюкаше окуражително. Тъй като отдавна живеем и пътуваме по този начин, с дъщеря ми сме срещали повече различни хора, отколкото който и да е в Ланскене. Научили сме се да виждаме отвъд пластовете, в които крием себе си. Никабът – или както Жолин грешно го нарече бурката – е само плат. И все пак в очите на хора като Жолин покривалото притежава силата да превърне една обикновена жена в обект на подозрение и страх. Дори Гийом, обикновено толкова толерантен, почти нямаше какво да каже в защита на жената от някогашния магазин за шоколад.

– Винаги вдигам шапка за поздрав, когато я срещна – обясни той. – Така ме научиха, когато бях момче. Но тя не казва дори "здравей", даже не ме поглежда. Грубо е, мадам Роше, откровено грубо. Не ме интересува кой какъв е, винаги се старая да бъда учтив. Но когато някой дори не ме поглежда...