Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 28

Той пое дълбоко въздух още веднъж.

– Мадмоазел Роше, ако ще поостанете, дали не бихте предали... съмненията си на онези свои приятели в нашата общност, които, изглежда, се забавляват със ситуацията. Жозефин, Нарсис...

Той рязко замлъкна и извърна очи. Вгледах се в него с нарастващо удивление. Ледената прецизност на речта му все още беше очевидна както винаги, но нямаше съмнение в изражението, изписано на лицето му. По своя косвен и смирен начин Франсис Рейно молеше за помощ.

Дори не мога да си представя колко трудно му е било да помоли. След всичко, случило се тук, да признае пред себе си, че се нуждае от някого – особено от човек като мен...

Светът на Рейно е черно-бял. Той смята, че това улеснява нещата. Всъщност черно-бялото мислене само сковава сърцата, налага предразсъдъци и прави хората слепи за вредите, които причиняват. И ако се появи предизвикателство пред начина, по който такива хора възприемат света, тогава, когато черно-бялото мислене най-сетне се разложи на милион нюанси на сивото, хора като Рейно продължават да се мъчат, опитват се да се вкопчат като удавник за сламка.

– Извинете, но какво можете да направите вие? – каза той. – Забравете, че ви помолих.

– Разбира се, че ще ви помогна, ако мога, но при едно условие – усмихнах се.

Той ме изгледа мрачно и попита:

– Какво е то?

– Моля ви, изяжте тази праскова.

Първа глава

 

Понеделник, 16 август

Сутринта намина Люк. Рейно му казал, че сме там. Свари ни да закусваме – праскови и горещ шоколад, сервирани в разнородните съдове на Арманд: стар порцелан, прозрачен като кожа, нащърбен по позлатените ръбове и ръчно боядисан в традиционния стил за Су Тан – малкия правоъгълник на Жер, откъснат от всичко останало от река Тан, преди да се влее в по-голямата Гарона. Върху купичката на Анук имаше нарисуван заек, а върху тази на Розет – люпило пиленца. На моята имаше цветя и име – Силви-Ан, – изписано с вълнист шрифт.

Роднина може би? Купичката изглеждаше стара. Сестра, братовчедка, дъщеря, леля. Чудех се какво ли би било да имам купа с моето собствено име на нея, подарена от майка ми или наследена от баба ми. Но кое име щеше да бъде, Арманд? Кое от многото ми имена?

– Виан!

Вик откъм отворената врата прекъсна унеса ми. Гласът на Люк беше станал по-плътен и бе загубил детското си заекване. Но иначе той си беше същият: кестенява коса, която пада над очите му, усмивка, едновременно открита и пакостлива.

Той прегърна първо мен, а след това Анук и се взря с откровено любопитство в Розет, която го посрещна с оголени зъби и дързък маймунски звук – каак-каакк! Първоначално това го сепна, а след това го разсмя.