Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 202

Мая пристигна първа и ме изгледа строго над стената.

– Значи най-сетне станахте – отбеляза. Колко обвинително прозвучаха тези три думи!

– Ами бях доста болен – отговорих.

– Джиновете не боледуват – скастри ме тя.

Явно освобождаването ми от мазето ни на йота не беше разклатило вярата на Мая в моите свръхестествени способности. Дори откритието, че съм свещеник, не я смути ни най-малко. Забоде сериозния си поглед в мен.

– Майката на Дуа умря.

– Да, Мая, съжалявам.

– Ти не си виновен – сви рамене тя. – Не можеш да оправиш всичко едновременно.

Засмях се с глас на директния отговор.

Беше странен и нещастен звук, но все пак си беше смях. Със сигурност изненада Оми ал-Джерба, която ме изгледа над зида с неохотно одобрение.

– Е, изглеждате ужасно – установи тя.

– Радвам се да ви услужа – оставих аз чашата с кафето си.

Тя направи физиономия, която взех за усмивка. Толкова е стара, че бръчките ѝ са развили собствена топография, всяка със свой собствен набор от изражения. Очите ѝ обаче, станали бебешкосини с възрастта, все още са съхранили удивителния си младежки блясък. Виан твърди, че тя ѝ напомня за Арманд и сега за пръв път разбирам защо. Оми излъчва някаква непочтителност, каквато могат да постигнат само много младите и много старите.

– Чух, че си заминаваш – каза тя.

– Не е вярно.

Каро Клермон, допускам. Обикновено следите на клюките водят до нейната врата, особено ако новините са лоши. Инстинктивният ми отговор малко ме изненада, но Оми кимна одобрително.

– Добре – рече. – Тук имат нужда от теб.

– Друго чувам.

Оми изсумтя насмешливо.

– Някои хора не знаят от какво се нуждаят, докато не го изгубят. Така да знаете, мосю кюре. Ама и вие, мъжете, се мислите за много умни, но ви трябва жена, за да ви покаже онуй, дето ви е точно под носа. – Тя се засмя и се показаха венците ѝ, розови като гумените ботушки на Мая. – Вземете си сладка – извади тя една от джоба си. – Ще се почувствате по-добре.

– Благодаря, не съм дете – отговорих.

Тя отново издаде онзи звук.

– Хм, толкова сте млад, че можете да сте ми внук – сви рамене тя и си изяде сладката сама.

– Не е ли още Рамазан? – попитах.

– Много съм стара за Рамазан, а Мая е много малка. –Намигна на Мая и ѝ подаде сладка. – Вие, свещениците, сте еднакви. Въобразявате си, че постите ви помагат да мислите за Бог, а всеки, който готви, ще ви каже, че постът те кара да мислиш единствено за храна – ухили ми се тя широко. Всичките ѝ бръчки също се усмихнаха. – Да не мислите, че Бог се интересува какво слагате в устата си? – Лапна още една сладка. – А, това сигурно е епископът ви.

Наистина се чу шум от автомобил, двойния спящ полицай на моста, боботещия двигател, докато колата шумно се придвижваше по застланите с обли камъни улици. Повечето улици на Ланскене не са правени за автомобили. Повечето местни жители са шофьори (аз самият не съм), но знаят как да управляват колите си, нежно ги прекарват по неравностите на пътя, забавят пред стария мост, забързват в далечния край на булеварда. Епископът не е запознат с особеностите на нашите улици и ауспухът на сребристото му ауди се задъхваше тревожно, когато колата спря пред къщата ми.