Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 201
Джоан Харис
Не съм сигурен какво се случи. Всичко започна с Виан Роше и свърши с Инес Бенчарки. А сега, за пръв път от седем дни, знам, че довечера ще спя и когато се събудя, ще има звезди.
Четиринайсета глава
Тази сутрин станах от леглото въпреки нарежданията на Кюсоне и неодобрението на Жозефин. Шокирах се, когато установих колко съм слаб и колко дълго време ми трябва да се приготвя. Обаче посещенията от епископа са рядкост и аз нямах намерение да го посрещам в хоризонтално положение.
Взех си душ и се облякох старателно – след известно колебание реших да си сложа старото расо, което не съм носил от години. Може да се окаже последният ми шанс да го направя, казах си, и малко се учудих на болката, която изпитах. Жозефин се беше прибрала да провери какво прави Пилу, затова отидох в кухнята да си приготвя закуска.
Жозефин ми каза, че много хора донесли храна като подарък. И не преувеличаваше – всъщност навсякъде беше пълно със съдове, кутии и консерви. Имаше яхнии, кишове, тартове, бисквити, плодове и сладкиши, бутилки вино, бурканчета със сладко, печено и тажини, кърита и супи и огромна купчина марокански палачинки. Като отворих хладилника, вътре намерих сирена, шунка, студени мезета, пастети...
Смаян от количеството и разнообразието, си направих кафе, препекох си филийка и за пръв път от седмица излязох в градината. Някой беше оплевил цветните ми лехи. Който и да го беше сторил, беше подкастрил една непокорна пълзяща роза, беше засадил десетина саксии с червено мушкато и беше привързал няколко ружи, които щяха да се прекършат.
Седнах на пейката да погледам улицата. Беше рано, тъкмо минаваше осем, и сутрешното слънце още не приличаше силно. Пееха птички, небето беше ясно, но въпреки това се страхувах. Откакто бях в Ланскене, епископът беше идвал само четири пъти, и то все по работа. Досещах се, че след като отец Анри не е успял да ми предаде посланието, епископът идва да го стори лично.
Знам, знам, нелепо е. Но аз съм свещеник, отче, нещо повече, аз съм свещеникът на Ланскене. Немислимо е ди напусна селото, както и да престана да бъда свещеник. Пи двата случая все едно да се откажа от половината си сърце. Невъзможно е.
Чух как часовникът удари без петнайсет. Епископът трябваше да дойде в девет часа. Присъдата му е неизбежна, моето решение също. Искаше ми се да походя, но болестта ме беше оставила без сили. Затова седях и все по-нещастно се ослушвах за кола по булеварда...
Вместо това видях Оми ал-Джерба да върви бавно по улицата. С нея беше Мая, която припкаше напред с онази интересна клатушкаща се походка на малките деца. Не е обичайно да срещнеш хора от Ле Маро от тази страна на моста, но научих, че след събитията от миналата седмица започнало да се случва по-често.
