Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 199

По-късно установихме, че повечето щети е поела захвърлената дреха, туниката под нея беше непокътната, дори косата на момичето не беше опърлена. Но макар Рижия да се върна да ги потърси, Инес и сина ѝ ги нямаше.

Тринайсета глава

Сряда, 1 септември

Нашият спасител е възкръснал след три дни, но на мен ми отне малко повече време. Няма как да не съжалявам за това – случилото се било голяма работа, чувам. Занесли ме у дома – или поне някой го е направил, – ако може да се вярва на разказите, които се разпространяват в Ланскене, а в спасителната група имало най-малко стотина човека.

Представете си само: Каро Клермон в ролята на Магдалина, отец Анри като свети Петър. Да, той наистина бил там – тя му изпратила есемес, вместо да викне полицията, – пристигнал да оправя нещата веднага след края на проповедта си в Пон ле Саол, но кризата вече била преминала и паството му почти не забелязало присъствието му.

Искал да ми даде последно причастие. Каро и това щеше да му позволи, ако Жозефин не се беше намесила. Доколкото научих от Жан-Филип – съобщавам с радост, че той се отърва само с ужасно главоболие и огромен белег на скалпа, – намесата била едновременно в духа на Рабле и ненужно агресивна (според Каро). Жозефин изгонила отец Анри от стаята на болния, след което той бил подложен на следващо унижение от страна на Анриет Муасон, която познала въпросния perverti, представящ се за мосю кюрето, и го прогонила от къщата с метлата, крещейки като фурия. Влад бил навън, обяснява Пилу. Той обикновено не хапе, но съчетанието от виковете на Анриет, летящата метла и непознатия свещеник...

Мисля, че думата е страхотно.

Телата на Инес и Карим Бенчарки бяха намерени от полицията в понеделник. Все още вкопчени в последната си пламенна прегръдка, загърнати от нейната обгоряла черна роба.

Жозефин ми разказа историята. Ще ми се да се бях досетил по-рано, отче. Иска ми се да бях видял лицето ѝ.

Що се отнася до мен, три дни ту изпадах в безсъзнание, ту се свестявах. Делириум, пневмония, обезводняване, изтощение – с всичко това сръчно се справиха Кюсоне, селският лекар, и Жозефин, която почти не се отделяше от мен, откакто ме намериха.

Тя ми каза, че идвали несекваща поредица от посетители. Някои си ги спомням: Гийом Дюплеси, Шарл Леви, Люк Клермон и Алиса Махджуби. Много хора от Ле Маро, които носеха подаръци, най-вече храна. И разбира се, Виан Роше. Виан с термос горещ шоколад, Виан с шепа от нейните "просячета", Виан с бурканче сладко от праскови и с усмивка като летен залез.

– Как сте, мосю кюре?

Усмихнах ѝ се (вече го правя по-добре).

– Ще се оправя. Но ще ми трябва шоколад.

Тя ме изгледа одобрително.

– Ще се постарая.

– Как е Дуа?

– Ще отнеме известно време – сви рамене Виан. – Цялото семейство Ал-Джерба се грижат за нея.

– Добре, те са свестни хора. Ами вие?