Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 195

– Изведи Рейно – каза ми той. – Аз ще отида да намеря Карим.

Събота, 28 август, 11,45 ч.

Мазето беше наводнено и миришеше на гнило, на мокра мазилка и на реката. Нямаше почти никаква светлина. Стъпил върху купчина щайги в далечния край на помещението, Рейно приличаше на корабокрушенец на миниатюрен остров, лицето му беше размазано смаяно петно, ръцете му бяха умолително протегнати.

Когато разбра кои сме, той скочи във водата – вече над кръста му – и тръгна към нас. Движеше се изтощено, заслонил очи с едната си ръка. Изглеждаше като човек, измъчван от толкова силен кошмар, че вече не смееше да повярва, че ще се събуди.

– Бързо – дрезгаво рече той, веднага щом стигна до стълбите на мазето. Над водата бяха останали само последните две. Той успя да се изкачи до средата, после се спъна и падна във водата. Жозефин хвана едната му ръка. Аз стиснах другата и двете заедно успяхме да го издърпаме да се изправи и да се качи по стълбите. – Бързо – повтори той.

– Всичко е наред – успокоих го. – Ще се оправите.

Всъщност той изобщо не изглеждаше добре. Лицето му

беше смъртнобледо под тридневната брада. Примижаваше срещу силната светлина, а дишането му беше мъчително и хрипливо. Закашля се и известно време просто остана приведен, мъчейки се да си поеме въздух.

– Не разбирате – каза ми. – Синът на Жозефин. Момичето на Бенчарки... – Кашлицата отново го връхлетя и той неистово размаха ръце.

– Какво? Какво има?

Пак се помъчи да обясни, този път гласът му беше по–силен.

– Карим отвлече момичето. В прохода. Пилу се опита да го спре. Мисля, че е ранен. – Той махна с ръка към далечната стена и аз разбрах накъде сочи – към тесния проход, който свързваше булеварда с крайбрежната пътека. Прекрасно го знаех, Мая твърдеше, че нейният джин живее там...

Инес вече беше на вратата, която водеше към прохода. Жозефин пусна ръката на Рейно, но спря, когато коленете му отново се подкосиха.

– Франсис...

Той махна нетърпеливо с ръка.

– Не губете време. Вървете при момчето!

После и двете чухме писъка.

Събота, 28 август, 11,45 ч.

Очите ми не са привикнали с ослепителната светлина. Единствената крушка в коридора се е превърнала в пладнешко слънце. Заслоних очи срещу него, но въпреки това все едно гледам в очите на Бог. А насред цялото сияние има три фигури под тройна корона от светлина...

Разпознавам Виан и Жозефин. Но коя е третата? Възможно ли е да е Инес? Трудно ми е да я позная заради ореола, а дългата ѝ дреха прилича на прибрани криле. Дали пред мен не е един ангел? Колкото и да ми се иска да повярвам в божествената намеса, в момента няма време. Успявам да им кажа какво се е случило – поне достатъчно, за да ги подготвя за опасността, която представлява Карим. Трите хукват да се намесят – дано да стигнат навреме, отче, – а мен оставят горе на стълбите, наполовина във водата.

Не ми е останала и капчица сила, отче. Част от мен иска да умре. Но това е Ланскене – и то като Господ няма да ме пусне скоро.

Навън чувам викове и крясъци откъм реката. Какво става там? Опитвам да се изправя, облягайки се отстрани на вратата, но краката не ме държат, главата ми се върти, очите ме болят. В този момент чувам стъпки по коридора, възбудени арабски гласове: китът излиза на повърхността...