Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 196

Светлината все още е твърде силна за очите ми. Виждам само дълги черни дрехи и стъпала, сандали, чехли и мокасини. Това са нозете на враговете ми. Те ще ме стъпчат в праха.

Нечия ръка стиска моята протегната дясна.

– Алхамдуллила – чувам.

– Благодаря, ще се справя – отговарям. И угасвам като свещ.

Събота, 28 август, 11,50 ч.

Излязохме на пешеходната пътека в далечния край на прохода, който свързва реката с булеварда. Това е най-обикновена пътека, на места е само метър широка, но се разширява, когато стига до спортната зала, и става нещо като тераса. Тези тераси са особеност на изоставените работилници за щавене на кожа – надвиснали над реката като акробати на дървени кокили. Днес малцина ги използват и всички тераси са прокълнати.

Рижия беше застанал до перилата. Карим беше на няма и три метра от него. С една ръка държеше Дуа, с другата – туба с бензин. И двамата бяха полети с течността. Кърпата на Дуа беше паднала, косата и лицето ѝ бяха мокри. Навсякъде миришеше на бензин, въздухът беше наситен с изпарения.

Рижия ме изгледа предупредително.

– Не мърдай. Той има запалка.

Беше "Бик", евтина пластмасова запалка, каквато можеш да купиш от всяка будка за вестници във Франция. Пали лесно и сигурно и е за еднократна употреба като човешкия живот. Карим пусна тубата и поднесе запалката към лицето на Дуа.

– Не се приближавайте – предупреди той. – Не се страхувам да умра.

Инес му заговори напрегнато и бързо на арабски.

Карим само се усмихна и поклати глава. Дори сега цветовете му блестяха без следа от страх. Обърна се към нас, които го наблюдавахме от пристана и от пътеката, и аз отново усетих силата на обаянието му, мощната му красота. Дори сега очаква да спечели. В сражението на силата на волята между него и Инес той не вярва, че е възможно да изгуби...

Все още стиснал ръката на Дуа, той повика Инес с другата. Слънцето осветяваше лицето ѝ – бледо, скрито зад никаба цели трийсет години, и зелените ѝ очи с пощурели отражения в тях.

Сега, докато ги гледах един до друг, забелязах приликата – като нещо, което си мярнал под вода, обърнато и накъсано от светлината. Той има нежната извивка на нейната уста, нейните арогантни скули, нейната поза. Обаче у Карим долавям някаква слабост, която отсъства у майка му, нещо меко като в загнил плод. Има го в цветовете му, под кожата – едва доловима мекота.

– Видяхте ли каква е? Лъжливата кучка – обърна се той към тълпата. – Тя е виновна – само ѝ вижте лицето. Вижте какво ми е причинила.

– Пусни Дуа – нареди му Инес на френски.

Той се засмя остро.

– Всички са се обединили – каза той. – Всичките уличници. Разправят едни и същи лъжи. – Карим дръпна силно косата на Дуа и болезнено изви главата ѝ назад. – Погледнете я! Погледнете очите ѝ и ми кажете, че не знае какво прави!

По-надолу по пресечката забелязах Пол-Мари на инвалидната му количка заедно с Люк Ашрон. Изглежда, само те от всички присъстващи се наслаждаваха на представлението. Рижия все още стоеше на около три метра, достатъчно далеч, за да рискува да се намеси. Карим можеше да щракне запалката за част от секундата. Но въпреки това Рижия обмисляше нещо. Виждах го в позата му, в напрежението на тила му, в едва доловимото помръдване на възглавничките на стъпалата му...