Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 193
Джоан Харис
С тези думи Инес се обърна към хората в пресечката. Най-близките до нея направиха крачка назад, по-отдалечените реагираха малко по-късно и през тълпата пробяга вълна от възгласи, докато накрая отново се възцари тишина.
– Вижте ме всички – каза Инес. – Погледнете внимателно лицето ми. Това е ликът на жестокостта, на несправедливостта и на фанатизма. Причината не е в религията, расата или цвета на кожата. Престъплението, извършено в името на Аллах, си остава престъпление. Да не мислите, че сте подобри от Бог? Да не мислите, че можете да го заблудите с приказките си за справедливост?
Гласът на Жената в черно беше силен, очите ѝ бяха твърди като слюда. Тя дори не понечи да се прикрие, а стоеше гордо с лице срещу тълпата. Хората един по един сведоха поглед. Дори Пол-Мари Муска остана без думи, а зачервеното му лице пребледня. Мари-Анж Люка, която заснемаше всичко с мобилния си телефон, отпусна ръце покрай тялото си. Рижия застина неподвижно и се взираше в нея, докато прозрението за истината постепенно озари чертите му.
Инес отново се извърна към Саид.
– А сега ме заведи при сина ми.
Дванайсета глава
Днес уредите не тракат. Странно, обикновено тук, в корема на кита, този шум се чува като несекващото туптене на сърце. Но въпреки това не е съвсем тихо. Навън, изглежда, се е събрала тълпа – на пазара ли? Съмнявам се. Всяка тълпа си има пулс, различимо темпо. Паството в църквата е различно от навалицата на пазара, на спортно събитие, на игрището, в класната стая...
Не разпознавам отделни гласове, но ми се струва, че тълпата е голяма – може дори да са стотина човека там, навън, в истинския свят.
Любопитен съм въпреки растящата умора. Каденцата от гласове подсказва, че има французи и мароканци. Какво е довело толкова хора на булеварда?
Отново се приближавам до вентилационната шахта, откъдето мога да ги чуя по–ясно. Ала нищо не виждам – само тухлите на отсрещната стена и няколко глухарчета, прораснали между камъните. Проточвам шия, но нищо. Демонстрация ли е? Някои от гласовете ми се струват гневни, други са просто възбудени. Обаче нещо отеква във въздуха като струна, изопната до краен предел. Нещо, което ей сега ще се скъса.
Отново се мъча да погледна през решетката. Ако стъпя върху купчината щайги, ще видя в замъгления ъгъл неясно движение, сякаш сенки, които флиртуват със земята.
– Мая? – Останал съм почти без глас. Все едно в гърлото ми има счупен механизъм. Безполезно е да викам за помощ. Дори когато беше силен, гласът ми нямаше да надвика тълпата. Но все пак...
Отново сякаш нещо се раздвижи, този път по-наблизо и придружено от два крака. Знам, че не са на Мая. Под подгъва на дългата черна роба виждам два светлосини чехъла.
– Хей! – хрипливо прозвучава съсипаният ми глас. – Тук, долу!
Пауза. После на решетката се появява лице. След секунди разпознавам дъщерята на Инес Бенчарки. С тези тъмни забрадки понякога трудно ги различаваш една от друга, освен това детето не ми е казвало и една дума. Дори името си.
