Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 192

Полетя поредният камък, този път улучи един от мъжете пред мен. Той се олюля назад и вдигна ръка към главата си. Между пръстите му рукна кръв.

– Проклети магриби! Вървете си у дома!

–Френски свине! Курвенски синове!

Опитах да се вмъкна в спортната зала, но твърде много хора ми препречваха пътя. Улученият от камъка мъж изглеждаше зле, от раната му отстрани по лицето течеше кръв, но към него се бяха присъединили още негови приятели. Полетя още един камък, който счупи прозорец високо на стената на спортната зала.

Някой си пробиваше път през тълпата. Чух гласа на Рижия до себе си.

– Какво става?

– Къде са децата? – попитах.

– Оставих ги на лодката. Добре са. Каква е тази работа за Рейно?

Зад нас на булеварда над засилващата се какофония беше започнал да се откроява един звук. Висок, тънък вой, зловещ и пронизителен. И преди го бях чувала в Танжер по време на погребения и демонстрации. Но тук, в Ланскене...

– Той е под спортната зала – казах. – Трябва да го измъкнем оттам.

– Трябва ли? – попита Рижия. – Откога отговаряш за него?

– Моля те – повиших глас, за да надвикам тълпата. – Помогни ми, не мога да се справя сама. Ще ти разкажа всичко после...

В този момент отвътре се показа една фигура. С брада, облечена в бяло, мрачна. Саид Махджуби застана пред нас с ледено презрение.

– Това е безобразие. Какво искате?

Застанала до мен, Инес се опита да му обясни на арабски. Долових името на Карим, но нищо повече. Тя направи още крачка напред, той я избута назад.

– Махай се оттук, уличнице.

Инес му завъртя звучна плесница.

До мен Рижия понечи да реагира, но стиснах ръката му.

Саид впери немигащ поглед в Инес и изненадата му се превърна в ярост. На бузата му ясно се открои следата от три пръста. Той пристъпи заплашително напред. Рижия също пристъпи напред да го спре. За миг очите им се срещнаха. После Саид сведе поглед.

– Тази жена е отрова – каза той на Рижия. – Вие не знаете нищо за нея. Аз обаче знам каква е. Знам защо крие лицето си. Не е от благочестие, а от срам...

С тези думи той светкавично се пресегна, дръпна вървите на булото на Инес, разкъса го и показа на всички обезобразеното ѝ лице, което преди броени минути бях видяла в магазина за шоколад...

Няколко секунди не се случи нищо. Тълпата притежава определена енергия, като тази на ято птици, което се нуждае от време, за да смени посоката. Инес стоеше неподвижно с лице към Саид и дори не опита да скрие лицето си или да вдигне падналото було. Саид и приятелите му бяха изправени пред пълното въздействие на "усмихнатото лице".

– Срам ли? Това ли виждаш? – попита го тя. – Синът ми прави всички ви на глупаци. Да, моят син. Хвърля ви прах в очите. Принуди те да се откажеш от дъщеря си. Защо избяга тя според теб? Защо се е опитала да се самоубие? Защо е потърсила помощта на непознати хора – да, дори на един свещеник куффар – вместо на собственото си семейство?

– Не разбирам – намръщи се Саид.

– Според мен разбираш. Говориш за срам. Срамът е за мъжа, който си въобразява, че ако пожелае една жена, вината е нейна. Само глупак може да смята, че Аллах ще приеме подобни жалки извинения. Баща ти може и да е упорит старец, но струва десет хиляди пъти повече от теб.