Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 189

– Но Карим вече знае, че си тук – отбеляза Соня.

Настана продължително мълчание, докато новината се уталожи като прахоляк. После Инес се изправи и бързо се забради отново. Соня направи същото и след секунди всички скочихме на крака, дори Оми, която вече вадеше от джоба си поредната бадемова сладка.

Това вероятно бе четвъртият ден на Рейно в мазето на спортната зала. Знам ги тези мазета – тъмни и влажни, често се наводняват, когато вали. Само като си помисля, че е бил там през цялото време! Лоялността е много силна в Ле Маро. Приятелите на Карим никога не биха го издали. Само че спортната зала е на Саид. Дали той е знаел? Дали баща му е знаел?

Сънувах те – каза ми старият Махджуби в сряда, докато боледуваше. – Когато се опитах да направя истихара. Сънувах теб, после нея. Пази се. Стой далеч от вода.

Тогава си помислих, че говори на мен. Изпаднал в унес, той надали бе разбрал коя съм. Дали не говореше за Рейно? Както Жената в черно и аз, старият Махджуби и Франсис Рейно са като отражения един на друг. Дали старият Махджуби се е досетил каква е истината? Възможно ли е сънят му да означава нещо повече?

Единайсета глава

 

Събота, 28 август, 11,25 ч.

Излязохме на площад "Сен Жером". Слънцето вече прижуряше. По улиците не беше останал и помен от дъждовете и облите камъни бяха покрити с бронзов прах. Ято гълъби, които кълвяха нещо пред вратата, се разлетяха, пляскайки с криле. Площадът вече беше почти пуст. Пекарната на Поату затваряше, играчите на петанк си бяха събрали нещата и си бяха тръгнали към къщи за по един леден аперитив под сливата. Само една фигура беше останала под арката на "Сен Жером" – ниската печална фигура на Пол-Мари Муска в инвалидния си стол, наполовина на слънце, наполовина на сянка като Рицаря чаши от картите Таро.

– Поздравления, отново го направи – провикна се той към мен през площада. – Я ми кажи някъде специално ли си се обучавала, или просто ти идва отвътре?

– Не знам за какво говориш. Имаме спешен случай.

– Не ме изненадваш – засмя се той. – При теб все има нещо спешно. Хора, с които да се видиш, места, където да отидеш, бракове, които да разрушиш. Нямаше те осем години и не казвам, че беше идеално, но откакто се появи отново преди три седмици, всичко се разпадна.

Явно съм добила учудено изражение, защото той отново се засмя.

– Не си ли чула? Тя ме напуска. Този път завинаги. Ще избяга с речните плъхове. Като след свирача от Хамелин. – Оригна се той, явно много пиян. – Я ми кажи, плащат ли ти, Виан? Парите добри ли са? Или просто обичаш да го правиш?

– Нямам представа за какво говориш – отговорих. – Но дай ми половин час, ще се върна и всичко ще ми обясниш. Пийни малко кафе. И ме почакай.

Отново същият смях като от счупена водосточна тръба.

– Ти ме убиваш, Виан. Ама наистина. Нали ти си ѝ казала, че трябва да признае истината? Да ми каже, че това нейно хлапе не е на проклетия червенокоско, а мое? А сега, след като ми призна всичко, след като ме е лишила от цели осем години, кучката ми съобщава, че ще ме напусне, като че ли признанието ѝ дава някакво позволение...