Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 148

След това той и приятелчетата му излязоха и затвориха вратата зад себе си. Чух ги да превъртат ключа в ключалката.

Отправих проклятия на френски и на латински. После седнах на стъпалата – единственото останало сухо място – и зачаках с надежда Мая да се върне. Какво бях сторил, та Бог ме наказваше така, питах се и мечтаех за кафе и пресни кроасани. Горе бягащата пътечка и другите уреди отново забоботиха.

Шеста глава

Четвъртък, 26 август

Първото място, на което се отбихме в Ле Маро, беше единственото, където щяха да ни посрещнат сърдечно. Ала зелените капаци на прозорците на къщата на семейство Ал-Джерба бяха затворени, а когато Захра ни отвори, изглеждаше смутена зад никаба си.

– Съжалявам, майка ми излезе – каза тя.

Обясних ѝ, че търсим Рейно, и я попитах дали не го е виждала.

Тя поклати глава. Зад булото цветовете ѝ се разбуниха.

– Как ви се сториха шоколадовите трюфели? – попитах. –Оми хареса ли своите с кокос?

– И Оми излезе – рече Захра.

Усещах, че все още е притеснена. Зад булото очите ѝ се стрелкаха между мен и Жозефин.

– Сигурна ли си, че не си виждала Рейно? Или че не си подочула нищо?

Тя поклати глава.

– Той ти е приятел, нали?

– Да, мисля, че да – отговорих.

– Интересно как човек като него е приятел с човек като теб. – Гласът ѝ беше равен и не издаваше нищо, но под никаба тя цялата гореше, цветовете ѝ проблясваха и потрепваха.

– Невинаги е било така – признах. – Всъщност може да се каже, че сме били и врагове. Но това беше много, много отдавна. И двамата сме се променили оттогава. А аз установих, че страховете ми са си само мои, не негови, и че ще бъда свободна едва когато се отърся от тях.

Тя се замисли над думите ми.

– Какви хора сте... Изобщо не ви разбирам. Винаги говорите за свобода. Ние пък смятаме, че никой никога не може да бъде истински свободен. Аллах вижда всичко, контролира всичко.

– Рейно смята същото – уверих я.

– Но ти не?

Поклатих глава.

– Ами Шейтан?

Свих рамене.

– Мисля, че хората вършат премного злини и без да намесват дявола. Аз съм възпитана, че ние трябва да се научим сами да контролираме живота си, сами да създаваме правилата и да приемаме последиците.

Тя възкликна тихо и неопределено.

– Колко различно от онова, на което ни учат нас – рече. – Но ако няма правила, как ще знаеш винаги какво да направиш?

– Според мен никой не знае винаги – отговорих. – Понякога допускаме грешки. Но да спазваш правилата, без да мислиш, да правиш каквото ти казват, все едно си дете – според мен не това е Божият промисъл. Така твърдят хората, които използват Бог като извинение да принуждават другите да им се подчиняват. Не вярвам, че Бог се интересува как се обличаме, какво ядем, в кого избираме да се влюбим. И не вярвам в Бог, който иска да подлага хората на гибелни изпитания или да си играе с тях като дете с мравчена ферма.