Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 65

— Здравей — поздрави тихо. — Здравей, Роби.

Той пристъпи неуверено към нея, страховита гримаса мръщеше лицето му, вдигна стиснато юмруче към челото си. Изтри с кокалчета капките пот, разкривайки пълничка ръка, чиито мускули още не бяха се оформили, зачервената му бяла кожа бе обсипана с лунички. Лицето му бе закръглено като ръката и то сякаш се нуждаеше от известно подпълване; слънцето очевидно му създаваше проблеми, защото очите му бяха силно присвити срещу светлината. Какви алени устни има, рече си удивена тя. Какви чудесни малки ръчици.

— Здрасти.

Отпусна юмручета, но не и смръщеното си лице. Сетне, сякаш информацията, обработена чрез невидими антени, се бе оказала задоволителна, той протегна ръка да се ръкува. Дланта му бе топла, малко влажна, бе толкова малка, толкова малка, та той бе само на четири години; ала спонтанният му жест някак си вдъхна у Селестин такова силно доверие, сякаш бе спасителна глътка кислород.

— Ти ли си прабаба ми? — попита момчето с приятно напевен тон, нисък, далеч по-нисък, отколкото бе очаквала.

— Да.

— Наистина ли?

Тя положи длани върху миниатюрните раменца.

— Защо си толкова изненадан, приятелче?

— Майката… на бащата… на майка ми?

— Да.

Устните му оформиха едно голямо О, разкриха малки, снежнобели остри зъби. Без да се опитва да се освободи от нежната й прегръдка, той се отдръпна назад, сякаш за да може да вижда по-добре.

— Сигурно си много, много стара — рече бавно, съобщавайки резултата от известно вътрешно колебание.

— Много. Аз съм истински динозавър.

Дълго се гледаха мълчаливи и неподвижни, усмивките вече бяха приготвени зад кулисите, но още не им бе времето да се появят. Сетне тя го грабна в прегръдката си със смях, към който се присъединиха и други гласове.

— Ти си Колин Рейли — рече тя на мъжа, който мина пред колата и застана на няколко стъпки.

— Да. Радвам се да се запозная с вас, след като чух толкова много неща.

Селестин се разсмя.

— Обзалагам се, че е така.

Понрави й се тъй разрошен — косата му още стърчеше, издухана от течението на отвореното прозорче на колата, кичури се спускаха по зачервеното му от слънцето лице и омекотяваха чертите. Тя усети, че понякога бе куражлия, а понякога криеше страховете си зад крехка черупка, но да, често бе просто корав. Но нима бе — помисли си тя и стисна крачетата на Роби без да ще, — нима бе груб с момчето? Лейла можеше да се погрижи за себе си, ала Роби… Селестин щеше да е безмилостна към всички, които си изкарваха яда на момчето.

По време на тази кратка среща тя бе успяла да метне някак си Роби на рамо. Той бе обвил с ръце врата й, отметнал глава така, сякаш не можеше да повярва на видяното, като я гледаше. Влажните, черешови устни обаче се усмихваха, отпусна се в нея, напълно доверявайки й се. Това бе една от онези магически връзки, които се формират за секунди, а за да узреят, са необходими два живота. И двамата, по свой си, съвсем различен начин изглежда разбираха това.

— Искаш ли да идеш при татко си? — попита го тя.

Но той поклати глава, усмихна се предизвикателно на баща си, преди да зарови глава в косата й зад ухото, откъдето можеше да надникне, за да се увери, че Колин, макар и не съвсем желан, все пак бе тук.