Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 64
Джон Тренхейл
Селестин спря да пипне един малък портокал, почти бе узрял, но реши да не го къса. Толкова бе немирна тази къща някога. Млади момичета идваха за уикенда и си заминаваха, изгубили съществена част от детството си. Прелюбодеяния разцъфваха по алеите край лехите с тъмночервените цветове на пачия крак, променяйки завинаги живота; млади хора откриваха изненадващи истини за сексуалните си предпочитания; влюбваха се. Потупа портокала, сетне изведнъж го хласна с юмрук, усмихната, но съвсем не радостна. Да, онези дни бяха отминали.
Една от особеностите на тази къща бе акустиката й. Понякога неочаквано се дочуваше бръмчене на кола — съвсем наблизо, може би до каменната кариера, сетне бързо стихваше. Тъкмо това стана и сега. Селестин вдигна глава. Характерното бръмчене на ситроена: Азиза скоро щеше да се прибере.
Селестин влезе в къщата, спря се на път през кабинета, за да угаси цигарата си в як бронзов пепелник, вече пълен с половината й дажба за деня. Отвори входната врата навреме, за да види небесносиния ситроен
Момченце, облечено с бели къси панталонки с черен колан със златна тока и с избеляла червена тениска.
Пясъчножълтата му коса, изсветляла още от слънцето, но имаше и по-тъмни кичури, бе подстригана късо отгоре и оставена по-дълга отзад, с кичури, които се спускаха над яката му; абсурдно, но първата й мисъл, като видя правнука си, бе, че от тази подстрижка му бе топло — колко неразумно от страна на Лейла…
